Дийн Кунц - Пазители

Кен Даймз беше на четири стъпки от предната врата, когато чу вика на Тийл. Вик на изненада, страх и болка.

— Мамка му.

Вратата беше двойна, от полиран дъб. Дясното крило бе закрепено за прага и страничната стена на касата чрез ключалки с дълги болтове, а лявото — подвижно, и стоеше отключено. За миг Кен забрави всякаква предпазливост и се втурна вътре, после спря в мрачното антре.

Крясъците вече бяха спрели.

Включи прожектора си. Вдясно — празна всекидневна. Вляво — празен кабинет. Стълби към втория етаж. Не се вижда никой.

Тишина. Абсолютна тишина. Като в космоса.

За момент Кен се поколеба дали да не извика Тийл — опасяваше се, че така убиецът ще разбере къде се намира. След това реши да използува прожектора си — без който така или иначе не можеше да продължи — и с негова помощ да открие Тийл; нямаше значение дали ще го извика или не.

— Тийл!

Гласът му отекна в празните стаи.

— Тийл, къде си?

Никакъв отговор.

Тийл сигурно е мъртъв. Господи. Щеше да отговори, ако беше жив.

Или може би лежи ранен, в безсъзнание, и умира. В такъв случай най-добре да се върне в патрулната кола и да извика по радиото линейка.

Не. Не, ако партньорът му наистина бе в тежко състояние, Кен трябваше да го открие бързо и да му окаже първа помощ. Докато пристигне линейката, Тийл можеше да умре. С губене на време рискуваше твърде много.

Освен това трябваше да се справи с убиеца.

Нощта бързо поглъщаше остатъка от дневна светлина и сега през прозорците едва проникваше бледа калночервена светлина. Кен трябваше да разчита изцяло на прожектора, но той не му помагаше много, защото при всяко движение на лъча сенките ту се извисяваха, ту политаха надолу като въображаеми нападатели. Тези илюзии можеха да отвлекат вниманието му от истинската опасност.

Като остави външната врата широко отворена, той тръгна бавно по тесния коридор към задната част на къщата. Придържаше се до стената. Почти при всяка стъпка подметката на едната му обувка скърцаше. Държеше зареденото оръжие пред себе си, насочено напред, а не към пода или тавана, защото точно в този момент изобщо не му пукаше, че изстрелът може да е смъртоносен.

Вдясно една врата беше отворена. Някакъв килер. Празен.

Неприятната миризма на собствената му пот вече беше по-силна от мириса на вар и безир в къщата.

Стигна до дамската тоалетна стая вляво. Бързото движение на лъча не разкри нищо необичайно, но го изненада уплахата в собственото му лице, отразено в огледалото.

Задната част на къщата — всекидневна, малка столова и кухня — бяха точно пред него, а от лявата му страна имаше друга отворена врата. В лъча на прожектора, който изведнъж започна да трепери бясно в ръката му, Кен видя тялото на Тийл на пода в сервизното помещение, а около него имаше толкова кръв, че той със сигурност не бе вече жив.

Вълната страх, заляла изведнъж съзнанието му, повлече след себе си тъмните водовъртежи на мъката, яростта, омразата и свирепото желание за мъст.

Зад Кен нещо тупна.

Той изкрещя и се обърна с лице към заплахата.

Но коридорът вдясно и малката столова вляво бяха пусти.

Изглежда звукът беше дошъл от предната част на къщата. Още преди да заглъхне слабото му ехо, Кен разбра, какво е чул: затварянето на външната врата.

Още един звук наруши тишината — по-тих, но по-застрашителен: щракването на ключалката с глухи болтове.

Нима убиецът успя да се измъкне от къщата и да заключи входната врата, и то с ключ? Но откъде можеше да вземе ключа? От своята първа жертва, пазача? И защо изчака досега?

По-вероятно бе заключил вратата не отвън, а отвътре, и то не само за да забави Кен, а да му подскаже, че иде неговият ред.

Кен мислеше да загаси прожектора, чийто лъч би насочил убиеца право към него, но сиво-моравата светлина на здрача бе вече съвсем слаба и изобщо не осветяваше вътрешността на къщата. Без прожектора щеше да е като сляп.

Как, по дяволите, успяваше убиецът да вижда в бързо сгъстяващия се мрак? Възможно ли е парахлорфенилът да подобрява и нощното зрение на наркомана, тъй както увеличава десетократно физическата сила — само едно странично въздействие на ангелския прах?

Къщата беше тиха.

Стоеше с гръб, плътно прилепен до стената на коридора.

До него достигаше мирисът от кръвта на Тийл. Слаба, почти метална миризма.

Цък — цък — цък.

Кен замръзна на място и се вслуша напрегнато, но не чу нищо след трите потраквания. Прозвучаха му като бързи стъпки по бетонния под на някой, обут в тежки обувки с твърди подметки от гьон — или с шипове.