Дийн Кунц - Пазители

В петък вечерта, 4 юни, по-малко от час преди свечеряване, слънцето хвърляше медено-златен блясък над окръг Ориндж. Вече втори ден продължаваха жестоките, трийсет и пет градусови горещини. Улиците и сградите излъчваха топлината, погълната през дългия летен ден. Клоните на дърветата висяха уморено. Не полъхваше никакъв ветрец. Шумът на автомобилното движение се чуваше приглушено от големите магистрали и улиците, като че ли ревът на моторите и свиренето на клаксоните не можеше да пробие жежкия въздух.

— … повтарям, Бордо Ридж, още в строеж, източната част на…

В територията на окръга, съседна на град Йорба Линда, където хълмовете се издигаха плавно на североизток, а градските постройки тепърва започваха да се появяват, почти нямаше улично движение. Само от време на време се чуваше изсвирване на клаксон или писък на спирачки, но и те звучаха странно приглушено, плачевно и тъжно в тежката влага на въздуха.

Заместник-шерифите Тийл Портър и Кен Даймз бяха в патрулната кола — Тийл караше, Кен държеше карабината — а вентилацията на колата беше повредена, климатикът не работеше, дори вентилаторът не вкарваше въздух през отворите. Въпреки свалените прозорци купето беше като фурна.

— Вониш на умрял шопар — каза Тийл Портър на спътника си.

— Тъй ли? — отговори Кен Даймз. — Ти пък не само вониш като умрял шопар, но и приличаш на умрял шопар.

— Така значи. Е, на тебе всичките ти гаджета приличат на умрели шопари.

Горещината не попречи на Кен да се ухили:

— Тъй ли мислиш? Аз пък чух от мацките ти, че правиш любов като умрял шопар.

Умореният хумор не можеше да скрие тяхното отегчение и досада. А обаждането преди малко не обещаваше нищо вълнуващо: вероятно ставаше дума за деца, които си играят; децата обичаха да играят по строежите. И двамата заместници бяха на трийсет и две, добре сложени бивши играчи на американски футбол от гимназията. Не бяха родни братя, но от шестгодишната съвместна работа бяха станали като побратими.

Тийл сви от главния по един черен път с разпилени тук-там отпадъци, водещ към новостроящия се квартал Бордо Ридж. В него имаше около четиридесет незавършени къщи, някои само с готови стени, а други — вече покрити с мазилка.

— Като погледнеш — каза Кен, — това е една от глупостите, по които хората адски си падат, ама аз така и не мога да разбера защо. Искам да кажа — що за тъпо име е „Бордо“, щом става дума за отдалечен застроен район в южна Калифорния? Да не искат да повярваме, че тука някой ден ще растат лозя? И на всичкото отгоре — „Ридж“ 14 14 Ридж — хребет, било. — Б.пр. , а пък то е в равнината между хълмовете. Сигурно искат да кажат, че ще е спокойно място. Да, все още е. Обаче като издигнат още три хиляди къщи наоколо в следващите пет години?

Тийл се намеси:

— Прав си, но мене най ме учудва, че ги наричат хубави миниквартали. Майната му, какво значи миниквартал? Никой човек, ако е с всичкия си, няма да ги помисли за хубави квартали — може би освен руснаците, дето прекарват целия си живот по дванайсет в апартамент. Това са си извънградски къщи.

Навсякъде по улиците на Бордо Ридж бяха разпилени бетонни бордюри и водопроводни тръби, но тротоари още нямаше. Тийл караше бавно, за да не вдига много прах, но без особен успех. Двамата с Кен се оглеждаха наляво и надясно към скелетите на незавършените къщи, за да видят хлапетата, които щяха да получат наказание за лудориите си.

На запад, в самия край на град Йорба Линда и почти до границата на Бордо Ридж, имаше вече заселени завършени къщи. Техните обитатели се бяха обадили на полицията в Йорба Линда, че чуват писъци някъде от незавършените строежи. Но тази територия още не бе присъединена към града, затова с оплакването трябваше да се заемат служителите на шерифа.

На края на улицата заместниците видяха бял пикап, принадлежащ на компанията-собственик на Бордо — „Братя Тюлмън“. Беше паркиран до три почти завършени къщи, които явно щяха да служат за търговски мостри.

— Като че ли някой от шефовете им още е тука — каза Кен.

— Или може би нощният пазач е дошъл по-рано за дежурство — отговори Тийл.

Паркираха зад камиончето, слязоха от задушната и гореща патрулна кола, застанаха неподвижно и се ослушаха. Пълна тишина.

Кен се провикна:

— Хей! Има ли някой тука?

Ехото повтори няколко пъти вика му из пустия квартал.

Кен попита:

— Искаш ли да обиколим малко?

— Майната му, не ща — отвърна Тил. — Но щом си рекъл, да тръгваме.