Дийн Кунц - Пазители

— Ще се върна веднага.

Но в стаята си започна да се двоуми и доста време не можа да реши кои две картини да му занесе първо. Накрая се спря на четири, въпреки че щеше да изглежда малко странно с всичките под мишница по стълбите. Обаче почти ги беше занесла, когато спря и треперейки от колебание, реши да ги върне и да избере други. А след като изкачи четири стъпала нагоре, разбра, че така пък целият й ден ще мине в умуване. Напомни си отново, че няма да спечели нищо без да рискува, пое дълбоко дъх и слезе бързо по стълбите с четирите картини, които бе избрала отначало.

Травис ги хареса. И не само това. Каза, че са поразителни.

— За Бога, Нора, това не е любителско рисуване. Това е нещо истинско. Изкуство.

Тя постави картините върху четири стола, а Травис не се задоволи да ги разгледа само от канапето. Стана, отиде до тях и започна да се спира ту пред едно, ту пред друго платно.

— Ти си страхотна фотореалистка — каза й той. — Аз, разбира се, не съм изкуствовед, но, Бога ми, правиш го не по-зле от Уийт. А има и нещо друго… нещо загадъчно, в тия двете…

От комплиментите му тя се изчерви до ушите и едва успя да преглътне и каже с глас:

— Малко сюрреализъм.

Беше донесла два пейзажа и два натюрморта. Двете картини в двата жанра бяха наистина чисти фотореалистични произведения. Но другите две освен фотореализма имаха и силно сюрреалистично внушение. В единия натюрморт, например, върху масата се виждаха няколко стъклени водни чаши, кана, лъжички и резенчета лимон, представени с главозамайващо точни детайли; на пръв поглед всичко изглеждаше съвсем истинско; но при по-внимателно вглеждане можеше да се забележи, че едната чаша сякаш се стопява и прелива в повърхността на масата, а едно лимоново резенче е обхванато от стъклото на чашата, като че ли излято около него.

— Съвършени са, наистина са съвършени — каза Травис. — Имаш ли други?

Дали имала други!

Тя отиде още два пъти до спалнята и донесе шест нови картини.

Травис се възхищаваше все повече на всяко следващо платно. Радостта и възторгът му бяха съвсем истински. Отначало тя помисли, че може би й се надсмива, но скоро се убеди — това бе действителното му отношение.

Крачейки от платно към платно, той каза:

— Имаш отлично чувство за цвят.

Айнщайн придружаваше Травис по стаята и след всяко изречение на господаря си бафкаше тихо и лудо махаше опашка, като че ли желаеше да изрази съгласие с неговите оценки.

— Тези тук са изпълнени с настроение — забеляза Травис.

— Баф.

— Владееш съвършено средствата за изразяване. Изобщо нямам чувството, че гледам хиляди следи от четка. Напротив, сякаш картината се е появила току-що върху платното чрез някаква магия.

— Баф.

— Трудно ми е да повярвам, че не си минала през някакво специално обучение.

— Баф.

— А тези, Нора, са достатъчно добри за продаване. Всяка галерия ще ги вземе моментално.

— Баф.

— Можеш не само да си изкарваш хляба с това… мисля, че можеш да си създадеш страхотно име.

Тъй като досега не смееше да признае пред себе си колко сериозно приема работата си, Нора често рисуваше своите картини една върху друга и използваше едно и също платно много пъти. Заради това много от произведенията й бяха изгубени завинаги. Но на тавана държеше повече от осемдесет — най-добрите. Затова отстъпи пред настояванията на Травис и двамата свалиха в хола много от опакованите платна, скъсаха кафявата хартия и ги подпряха по всички мебели. Нора не си спомняше друг път тази мрачна стая да е изглеждала тъй светла и приветлива.

— Всяка галерия ще приеме с радост да им направи изложба — каза Травис. — Всъщност защо не натоварим утре няколко от тях в пикапа и да ги покажем в няколко галерии — да видим какво ще кажат.

— О, не, не.

— Обещавам ти, Нора, няма да останеш разочарована.

Внезапно я обхвана нова тревога. Усещаше приятна тръпка от възможността за кариера в изкуството, но в същото време се страхуваше от предстоящата решителна крачка. Като че ходеше по ръба на пропаст.

Затова отговори:

— Още не. Нека ги натоварим в пикапа след седмица… или месец… и тогава да ги занесем в някоя галерия. Но още не, Травис. Просто… не се чувствам готова за това.

Той каза с усмивка:

— Пак ли си претоварена от нови усещания?

Айнщайн я доближи и се отри в крака й, като я погледна с такова мило изражение, че тя също се усмихна.

Започна да чеше кучето зад ушите и се обърна към Травис:

— Толкова много неща станаха за съвсем кратко време. Не мога да поема всичко. Продължавам с усилие да преодолявам световъртежа. Чувствам, че съм на въртележка, която се върти все по-лудо и никой не може да я спре.