Дийн Кунц - Пазители

Гарисън спря до глобуса, постави ръка на върха на света и се замисли за отдавна миналите неща. В ежедневието той изглеждаше много по-млад от възрастта си. Но сега, взирайки се назад в годините, бръчките по лицето му видимо се удълбочиха, а сините му очи сякаш избледняха. След миг разтърси леко глава и продължи:

— Така е, но все пак тогава времената бяха други, на жена с изневерил съпруг се гледаше със съжаление и насмешка. Но даже и тогава реакцията на Вайълет ми се стори прекалена. Тя изгори всички негови дрехи, смени бравите на къщата… дори уби едно куче — шпаньол, което той много обичаше. Отрови го. И му го изпрати в кутия по пощата.

— Мили Боже — тихо изрече Травис.

Гарисън каза:

— Вайълет взе обратно моминското си име, защото вече не искаше неговото. Отвращавала я мисълта, казваше, че трябва да носи неговото име през целия си живот, нищо че той бил мъртъв. Тази жена не умееше да прощава.

— Да — съгласи се Нора.

При спомена за нея лицето на Гарисън се сбърчи от неприятно чувство, но той заговори отново:

— Когато Джордж загина, тя изобщо не прикриваше задоволството си.

— Загина? — Нора почти очакваше да чуе, че Вайълет е убила Джордж Олмстед, но някак е успяла да избегне наказанието.

— Беше при автомобилна катастрофа преди четиридесет години — поясни Гарисън. — Загубил контрол над колата по крайбрежната магистрала на път от Лос Анджелиз към дома си, излетял от пътя, точно където на времето нямаше мантинела. Брегът там е много стръмен и висок около шейсет-осемдесет фута, и колата на Джордж — голям, черен Пакард — се претърколила няколко пъти надолу към скалите. А Вайълет наследи всичко, защото, въпреки че тя бе завела делото за развод срещу него, Джордж още не беше променил завещанието си.

Тогава Травис каза:

— Значи Джордж Олмстед не само изневерява на Вайълет, но като умира, я оставя и без прицел за злобата й. Затова тя насочва тази злоба към целия свят.

— И най-вече към мене — допълни Нора.

Същия следобед Нора разказа на Травис за своите занимания с рисуване. Досега не му беше споменавала за интереса си в изобразителното изкуство, а и той не бе влизал в спалнята й, където бяха стативът, шкафът с боите и четките и рисувателната дъска. Сама не знаеше защо запази в тайна от него тази страна от живота си. Беше загатнала, че просто се интересува от изкуство и затова се разхождаха из галерии и музеи, но не каза нито дума за собствените си работи, може би защото се опасяваше, че той няма да се впечатли особено от платната й.

Ами ако усети, че в нея няма истински талант?

Книгите не бяха единственото убежище на Нора през дългите, мрачни и самотни години. Крепеше я и рисуването. Тя вярваше, че рисува добре, даже много добре, но беше твърде срамежлива и лесно ранима, за да изкаже гласно убеждението си пред друг човек. А ако бърка? Или ако няма талант, а само запълва с това времето си? Изкуството беше единственото средство за поддържане на някаква вяра в собствената й личност. Почти нямаше с какво друго, освен таланта, да крепи съвсем скромното си самочувствие, затова трябваше непременно да се пази от възможно разочарование. А мнението на Травис за нея бе най-важното, и ако той не одобреше рисунките, тя трудно би преживяла това.

Но когато излязоха от кабинета на Гарисън Дилуърт, Нора усети, че е дошло времето да поеме този риск. Истината за Вайълет Девън като вълшебен ключ открехна тежките врати на нейния духовен затвор. Щеше да мине много време преди Нора да излезе от килията и поеме пътя по дългия коридор към външния свят, но, веднъж тръгнала по него, тя не можеше вече да спре. И неизбежно трябваше да приеме всичките преживявания в този нов живот, даже и ужасната възможност да изпита тежко разочарование от отхвърлянето на таланта си. Не можеше да спечели нищо, без да рискува.

Вече в къщи, тя обмисляше дали да не заведе Травис на горния етаж и да му покаже няколкото най-нови картини. Но мисълта, че ще пусне в стаята си мъж, пък бил той със съвсем невинни намерения, й се стори твърде дръзка. Откровенията на Гарисън Дилуърт й дадоха усещане за свобода, така е, и възгледите й за света също бързо се променяха, но тя още не беше дотам свободна. Затова просто покани Травис и Айнщайн да седнат на едно от големите канапета в претъпкания с мебели хол, където реши да им представи някои от своите платна. Включи всички лампи, дръпна завесите, за да пусне дневната светлина през прозорците и каза: