Дийн Кунц - Пазители

През двете седмици, изминали от срещата им, тя и Травис прекараха дълги часове в разговори и вече с изненадваща лекота успяваха да споделят и най-интимните си чувства и мисли един с друг. Тя научи защо той е останал сам въпреки привлекателния си външен вид и добро материално състояние, а той знаеше причината за нейното ниско самочувствие. Когато вече не можеше да поглъща повече от крема си и помоли Травис веднага да я отведе в къщи, той й каза тихо:

— Ако има справедливост, тази вечер Вайълет Девън се поти от яд в пъкъла.

Нора му отвърна ужасена:

— О, не. Тя не беше чак толкова лоша.

По пътя към дома й той беше тих и умислен.

Докато се прощаваха пред вратата, настоя тя да уреди среща с Гарисън Дилуърт, бившия адвокат на леля й, който сега помагаше и на Нора в уреждането на дребните юридически проблеми.

— Съдя по това, което си ми разказвала — убеждаваше я Травис. — Дилуърт е познавал леля ти по-добре от всеки друг и залагам кон за кокошка, че той може да ти разкрие за нея доста неприятни истини и да разкъса проклетата верига, с която тя те държи даже и от гроба.

Нора отговори:

— Но в живота на леля Вайълет нямаше никакви тъмни или страшни тайни. Тя не криеше нищо. Всъщност беше съвсем обикновена жена. Дори малко тъжна.

— Доплака ми се от съжаление — каза Травис.

Продължи да настоява, докато тя не се съгласи да уговори среща с Гарисън Дилуърт.

По-късно, в спалнята си, когато се опита да съблече роклята на Дайан Фрийс, Нора разбра, че не иска да я сваля. Цяла вечер едва се сдържаше да не се скрие от всички погледи, чувстваше се като в карнавален костюм. А сега си спомняше за вечерта с приятно чувство и силно желаеше да я удължи колкото може. Заспа с петстотиндоларовата рокля като някоя сантиментална гимназистка.

Всичко в кабинета на Гарисън Дилуърт внушаваше спокойствие, уважение и сигурност. Стени, облицовани с красиво резбован дъб. От бронзови корнизи висяха тежки тъмносини завеси. Рафтовете бяха пълни с дебели юридически книги в кожени подвързии. Имаше масивно дъбово бюро.

Самият адвокат представляваше любопитна смесица между олицетворение на достойнство и неподкупност от една страна, и Дядо Коледа — от друга. Беше висок, доста едър и представителен, с гъста сребристобяла коса и въпреки че минаваше седемдесетте, работеше по цяла седмица. Гарисън явно обичаше костюмите с жилетка и вратовръзка под нея. Беше прекарал много години в Калифорния, но говорът му — дълбокият, спокоен глас и изисканите изрази — издаваха, че очевидно произхожда от кръговете на висшата класа в източните щати, в които бе роден, възпитан и образован. Но в очите му гореше едно истински живо и весело пламъче и не пестеше дружелюбната си усмивка — съвсем като Дядо Коледа.

Той не опита да се дистанцира от тях, като застане зад бюрото, а покани Нора и Травис да седнат в удобните кресла около малка масичка за кафе, върху която стоеше голяма гарафа за вода.

— Не зная точно какво сте дошли да научите. Около леля ви не се крият никакви тайни. Няма никакви скрити откровения, които да променят живота ви…

— Това и сама го знаех — каза Нора. — Съжалявам, че ви обезпокоихме…

— Почакай малко — намеси се Травис. — Нека оставим господин Дилуърт да свърши.

Адвокатът продължи:

— Вайълет Девън беше моя клиентка, а да пази повереното му от клиентите дори след смъртта им, е дълг на адвоката. Поне аз така мисля, въпреки че някои колеги не се чувстват задължени толкова продължително време. Но разбира се, тъй като говоря с най-близката жива родственица и наследница на Вайълет, предполагам, че ще реша да не крия почти нищо — ако изобщо съществуват тайни за разкриване. Освен това не мисля, че мога да имам някакви препятствия от морално естество против възможността да изразя честно мнението си за вашата леля. Да имат собствено мнение за хората е разрешено даже на адвокатите, свещенослужителите и лекарите — той въздъхна дълбоко и смръщи вежди. — Никога не съм я харесвал. Смятах я за ограничена, съвсем затворена в себе си жена и даже леко… е, да кажем, умствено нестабилна. А начинът, по който ви възпита, Нора, беше престъпен. Разбира се, не по смисъла на закона, без да попада под ударите му, но въпреки всичко — престъпен. И жесток.

Откакто се помнеше, Нора живееше с усещането, че всичките жизненоважни органи и съдове в тялото й са завързани в един як възел, който ограничаваше потока на кръвта, напрягаше я и тя трябваше да живее с притъпени сетива, с усилие да се бори за всяко свое движение, като машина с последни капки гориво. Но думите на Гарисън Дилуърт разсякоха като с меч този възел и тя усети за първи път как в нея нахлува с пълна сила истинският живот.