Дийн Кунц - Пазители

— Страхотна си с нея. Страхотна си.

Накрая му позволи да я купи. Мили Боже, наистина му позволи. Знаеше, че не бива, че прави голяма грешка и никога няма да облече това. Докато опаковаха роклята, Нора се мъчеше да разбере защо се подчини и разбра, че въпреки чувството на унижение й бе някак приятно един мъж да купува дрехи за нея, един мъж да се интересува от външния й вид. Никога не бе мечтала това да се случи и сега беше поразена.

Не можеше да спре изчервяването на лицето си. Чуваше как сърцето й бие. Виеше й се свят, но това не беше неприятно.

А след това, като излизаха от магазина, научи, че той е платил за роклята петстотин долара. Петстотин долара! Отначало имаше намерение просто да я окачи в гардероба и да й се наслаждава дълго, само да я гледа и мечтае — и точно тъй щеше да стори, ако цената бе петдесет долара — но за петстотин нямаше как да не я облече, въпреки чувството на неудобство, въпреки че би изглеждала фалшиво — като просякиня, която се преструва на принцеса.

Следващата вечер, два часа преди идването на Травис, който щеше да я води в „Звездите на града“, тя много пъти облича и съблича роклята. Прерови съдържанието на гардероба си неведнъж и като побесняла търсеше някаква по-подходяща, по-разумна дреха, но не намери нищо, защото никога не бе имала дрехи за изискан ресторант.

Докато гледаше начумерено отражението си в огледалото на банята, промърмори:

— Приличам на Дъстин Хофман в „Тутси“.

После изведнъж се засмя, защото реши, че е твърде строга към себе си. Но не можеше да бъде по-снизходителна — чувстваше се точно като маскирана за карнавал. А в случая чувствата бяха по-важни от фактите, и усмивката й стана кисела.

Два пъти започва да плаче от отчаяние и мислеше да му се обади, за да отложат срещата. Но повече от всичко искаше да го види, колкото и ужасно да бе унижението тази вечер. Капна в очите си няколко капки „Мюрин“, за да намали червенината им, после отново пробва роклята — и пак я съблече.

Той изглеждаше чудесно в черния си костюм, когато пристигна в седем без пет.

А Нора беше облякла безформена синя дреха и тъмносини обувки.

Травис каза:

— Ще те почакам.

Тя му отговори изненадана:

— А? Защо?

— Знаеш добре — искаше да каже „върни се и я облечи“.

Думите излязоха от устата й на нервни пресекулки, а в обяснението нещо куцаше:

— Травис, съжалявам, ужасно е, страшно съжалявам, но залях цялата рокля с кафе.

— Чакам те тука — отвърна той и тръгна към входа на хола.

Тя настояваше:

— Цяла кана кафе.

— По-добре побързай. Масата е запазена за седем и половина.

Като се опитваше да се подготви за насмешливия шепот или даже за открития смях на всички, които я видят и си повтаряше, че все пак единствено мнението на Травис има значение, тя облече роклята на Дайан Фрийс.

Искаше й се да не е разваляла прическата, направена от Мелъни преди два дни. Може би сега щеше да помогне.

Не, вероятно би изглеждала само по-смешна.

Когато слезе по стълбите, Травис се усмихна и каза:

— Чудесна си.

Тя така и не разбра дали блюдата в „Звездите на града“ са толкова вкусни, колкото ги смятаха. Не опита нищо. По-късно даже не можеше да си спомни точно как е изглеждал интериорът, но помнеше добре лицата на другите посетители — и между тях лицето на Джийн Хекмън — те се запечатаха в паметта й, защото беше сигурна, че те цялата вечер я наблюдаваха с учудване и презрение.

Травис очевидно добре усещаше неудобството й, защото по средата на вечерята остави чашата с вино, наведе се към нея и каза тихо:

— Ти наистина изглеждаш чудесно, Нора, независимо какво си мислиш. И ако имаше достатъчно опит и разбираше от тези неща, щеше да разбереш, че привличаш повечето мъже в салона.

Но тя знаеше истината и не се страхуваше от нея. Даже и да я гледаха мъжете, то не бе заради хубостта й. По същия начин щяха да гледат и някоя пуйка с шарено ветрило на опашката, представяща се за паун.

— По тебе няма и следа от грим — продължи той, — а изглеждаш по-добре от всички други жени тук.

Без грим. Това беше другата причина да я наблюдават. Когато една жена обличаше петстотиндоларова рокля, за да отиде в скъп ресторант, тя трябваше да изглежда колкото се може по-добре, а това се постигаше с червила, моливи за очи, грим, руж и един Бог знае какво още. А Нора никога не бе помисляла за грим.

Шоколадовият крем, който със сигурност беше много вкусен, непрекъснато засядаше в гърлото й, все едно че се опитваше да поглъща хартия.