Дийн Кунц - Пазители

Уолт задържа поглед върху своя приятел, а после каза с въздишка:

— Господи, Лем, колко добре го правиш. Убеден съм, че ме лъжеш, но като те слушам, почти започвам да ти вярвам.

— Казвам ти истината.

— Добре лъжеш. Та, кажи ми… какво стана с Уедърби, Ярбек и другите? Заловихте ли вече убиеца?

— Не.

Всъщност човекът, който Лем натовари със случая, му докладва, че най-вероятно Съветите са наели убиец, който е външен за техните служби и не е свързан с политиката. Разследването попадна в задънена улица. Но отговорът на Лем се изчерпваше с едно-единствено „не“.

Уолт започна да се изправя и понечи да затвори вратата, но изведнъж спря и отново наведе глава към Лем.

— Само да ти кажа още нещо. Забелязваш ли, че то сякаш има някаква цел и се движи към нея съзнателно?

— За какво ми говориш?

— То неотклонно напредва на север или север-северозапад, откакто е избягало от Банодайн.

— То не е бягало от Банодайн, по дяволите.

— Така — от Банодайн към каньона Свети Джим, оттам — в Ървин парк, и оттам — към къщата на Кийшън тази вечер. Неотклонно на север или север-северозапад. Предполагам, знаеш какво може да значи това, коя е крайната му цел, но не смея да те питам, защото ще ме хвърлиш право в затвора и ще ме оставиш да изгния там.

— Казвам истината за Банодайн.

— Ти твърдиш така.

— Невъзможен си, Уолт.

— Ти твърдиш така.

— Всички твърдят така. А сега ще ме оставиш ли да си отида в къщи. Скапан съм.

Най-накрая Уолт затвори вратата с усмивка.

Лем излезе от гаража на клиниката и подкара по Мейн Стрийт, после сви по междуградския път към дома си в Пласентия. Надяваше се зората да го свари в леглото.

Докато летеше със служебния автомобил на НУС по улиците, пусти като водите в центъра на океана, мислеше за Чуждия и пътя му на север. Той самият го забеляза. И беше убеден, че знае целта му, даже и да не разбираше къде точно отива. Още от самото начало кучето и Чуждия усещаха по необикновен начин взаимното си присъствие, чрез някакъв тайнствен инстинкт единият разбираше настроенията и действията на другия, даже и да бяха в различни стаи. Дейвис Уедърби веднъж предположи, че между двете същества има някаква телепатична връзка и думите му прозвучаха сериозно. Вероятно Чуждият все още бе настроен на вълната на кучето и някакво шесто чувство му подсказваше посоката на преследване. В името на кучето Лем се молеше Богу да не е така. При експериментите стана ясно, че кучето изпитва непрекъснат страх от Чуждия. Имаше достатъчно основания за това. За проекта Франсис те двамата бяха ин и ян 13 13 Източен философски символ на две противоположни, но единни начала. — Б.пр. — успехът и провалът, доброто и злото. Да, както кучето беше красиво, умно и добро — тъй всяка фибра на Чуждия бе изтъкана от грях, грозота и злост. Изследователите скоро видяха, че Чуждият не се страхува от кучето, а го мрази неистово, но така и не можаха да разберат защо. Сега двамата бяха на свобода и може би Чуждият усърдно преследваше своята най-съкровена цел — да разкъса ретривъра крайник по крайник.

Лем усети, че в тревогата си без да иска е натиснал газта докрай. Летеше по магистралата с космическа скорост. Отпусна педала.

Където и да бе кучето, при когото и да бе намерило подслон, то беше застрашено. А и тези, които са го подслонили, бяха в сериозна опасност.

През последната седмица на май и първата седмица на юни Нора и Травис — и Айнщайн — прекарваха заедно почти всеки ден.

Отначало тя мислеше, че Травис също представлява някаква заплаха; не колкото Арт Стрек, но все пак й се струваше опасен — обаче скоро преодоля страховата си психоза. Сега й беше смешно като си спомняше напрежението при срещите с него. Той беше любезен и мил, точно този тип мъж, който, според леля й Вайълет, не съществуваше никъде по света.

След като страхът й мина, Нора остана с убеждението, че единствената причина за ежедневното внимание на Травис бе неговото съжаление към нея. Даже само заради вроденото си чувство за състрадание той не можеше да обърне гръб на никой човек, изпаднал в нужда или отчаян и в беда. Почти никой, ако срещнеше Нора, не би решил, че тя е в беда — може би малко странна, срамежлива и твърде чувствителна, но не и отчаяна, не и в беда. И все пак тя беше отчаяна — преди да го срещне — от своята неспособност да се справи със света отвъд четирите стени на стаята си, изпитваше отчайващ страх от бъдещето и самотата. А Травис — не по-малко чувствителен, отколкото любезен — разбра нейната беда и се отзова. И постепенно — докато топлото време на май преливаше в юнска горещина под парещото слънце — тя започна да допуска, че е възможно той да й помага не от съжаление, а защото наистина я харесва.