Дийн Кунц - Пазители

С общи усилия успяха да поведат разговор с Трейси. Веднага разбраха защо е съчинила историята за койота пред Селбък — знаела е, че нито лекарят, нито който и да е друг, ще повярват на истината за видяното от нея.

— Уплаших се да не помислят, че главата ми е ударена много лошо и мозъкът ми нещо не е наред — каза тя, — тогава биха ме държали тука много по-дълго.

От края на леглото, където беше седнал, Лем я помоли:

— Трейси, не се тревожи за това, аз няма да помисля, че нещо не си наред. Струва ми се, знам какво си видяла и всичко, което искам от тебе, е да го потвърдиш.

Тя го погледна с недоверие.

Както стоеше прав до леглото и се усмихваше отвисоко на момичето като голям и добродушен плюшен мечок, който неочаквано е оживял, Уолт каза:

— Преди да припаднеш си казала на баща си, че те е нападнал злият дух, който живеел едно време в килера ти.

— Доста грозно беше наистина — отвърна тя тихо. — Но, струва ми се, не беше той.

— А какво, кажи ми — попита Лем.

Момичето спря поглед на Уолт, после на Лем, и каза с въздишка:

— Вие ми кажете първо какво мислите, че съм видяла и ако си приличат, ще ви кажа какво си спомням. Но не искам да започвам сама, защото ще помислите, че съм откачила от гледане на анимационни филми.

Лем погледна Уолт, без да крие неодобрението си, но разбираше, че вече не може да скрие всичко, свързано със случая.

Уолт се подсмихваше.

Лем се обърна към момичето:

— Жълти очи.

Тя въздъхна и лицето й стана сериозно.

— Да! Вие наистина знаете, нали? Знаете какво беше онова — тя започна да се изправя в леглото, но трепна от болката в шевовете и се отпусна отново в леглото. — Какво беше то, какво?

— Трейси — каза й Лем, — нямам право да ти кажа какво е било. Подписал съм клетвена декларация за запазване на тайна. Ако я наруша, отивам в затвора, но по-важното е… че ще престана да уважавам себе си.

Момичето се намръщи леко и накрая кимна:

— Мисля, че разбирам.

— Добре. Сега ми кажи всичко, което си спомняш за нападателя.

Оказа се, че в тъмната нощ не е видяла кой знае колко, а фенерчето е осветило Чуждия само за миг.

— Беше доста едро животно… може би колкото мене. И тези жълти очи — тя потрепери. — А лицето му беше… странно.

— Какво странно имаше в него?

— С подутини… и изкривено — каза тя. В началото беше бледа, но сега лицето й съвсем побеля и челото се овлажни от тънки струйки пот.

Подпрян на рамката на леглото, Уолт се наведе силно напред и напрегнато се вслуша, за да не изтърве нито дума.

В стените на сградата внезапно и силно засвири планинският вятър от Санта Ана и стресна момичето. Тя погледна със страх към тракащия прозорец, в чиито пролуки виеше вятърът, сякаш се опасяваше, че нещо ще строши стъклото и ще нахлуе вътре.

А Лем си спомни как по същия начин Чуждият докопа Уес Далбърг.

Трейси преглътна с усилие.

— Имаше огромна уста… а зъбите му… Тя не спираше да трепери, затова Лем сложи ръка на рамото й, за да я успокои.

— Няма нищо, момичето ми. Всичко свърши вече. Минало — заминало.

След малко тя се овладя и продължи, като все още потръпваше:

— Сякаш имаше четина… или козина… не съм сигурна, но беше много силно.

— На какво животно ти заприлича? — попита Лем. Тя поклати глава:

— Нищо подобно не съм виждала.

— Но ако трябва да го оприличиш на друго животно, ще кажеш ли, че прилича най-много на пума?

— Не. Не на пума. — На куче?

Тя се поколеба.

— Може би… съвсем малко на куче.

— А дали не приличаше малко и на мечка?

— Не.

— На пантера?

— Не. Изобщо не приличаше на котка.

— А на маймуна?

Момичето се поколеба отново, смръщи вежди и се замисли.

— Не мога да кажа защо… но, да, имаше нещо маймунско. — Само че никое куче и никоя маймуна нямат такива зъби.

Вратата се открехна откъм коридора и там се показа доктор Селбък.

— Петте минути вече свършиха.

Уолт започна да пъди доктора с ръка, но Лем каза:

— Сега, сега. Вече свършваме. Само половин минутка.

— Броя ви секундите — напомни Селбък, докато излизаше. Лем се обърна към момичето:

— Мога ли да разчитам на тебе? Трейси срещна погледа му и каза:

— Да си мълча ли?

Лем кимна, а тя продължи:

— Знаех си. Но аз изобщо не искам да казвам никому. Нашите ме смятат зряла за възрастта си. Искам да кажа — умствено и емоционално. Но ако изведнъж започна да разказвам наляво и надясно невероятни истории за… за чудовища, те ще си помислят, че, ето, тя не е чак толкова зряла, значи не може да носи отговорността за конете — и ще забавят всичките ми планове за отглеждането им. Не искам да рискувам точно това, господин Джонсън. Не и това, сър. Що се отнася до мене, ще казвам, че е бил побеснял койот. Обаче…