Дийн Кунц - Пазители

Въпреки лъча светлина тя не можа да види ясно нападателя. Лампичката премигна, угасна и нощта стана още по-тъмна, защото луната се скри зад някакъв облак; противният звяр се движеше бързо и Трейси беше твърде уплашена, за да разбере какво вижда. Въпреки това беше сигурна, че нищо подобно не е срещала преди. От мигновения поглед в нея остана представата за тъмна, уродлива глава, обсипана с вдлъбнатини и подутини, огромни челюсти с множество остри, извити зъби и кехлибареножълти очи, които блеснаха от светлината на лъча като очите на куче или котка пред фаровете на кола.

Трейси изпищя.

Нападателят отново нададе крясък и скочи върху нея.

Удари я толкова силно, че дъхът й спря. Фенерчето излетя от ръката й и се изтърколи надолу по поляната. Трейси падна на земята, съществото се стовари върху нея и двамата започнаха да се търкалят към конюшнята. В това време тя биеше отчаяно звяра с малките си юмручета и усещаше как той забива зъбите си от дясната й страна. После видя зейналата му паст над лицето си, горещият му, вонящ дъх я заля с миризмата на кръв, гнилоч и по-лошо и тя разбра, че се насочва към гърлото й — тогава помисли: „УМИРАМ, О, БОЖЕ, ТО ЩЕ МЕ УБИЕ, УМИРАМ, СЪЩО КАТО КОТКАТА“ — и наистина щеше да е мъртва след секунди, ако Гудхарт, вече на по-малко от петнайсет стъпки, не бе успял да строши с ритници залостената порта на обора и да се втурне в ужаса си право към тях.

Когато ги видя, жребецът изцвили силно и се изправи на задни крака, като че ли искаше да ги смаже с копита.

Чудовището, нападнало Трейси отново нададе вой, но този път не от ярост, а от изненада и страх. Пусна момичето и отскочи настрани изпод конските копита.

Подковите на Гудхарт се стовариха върху земята на инчове от главата на Трейси, после той пак се изправи, зарита във въздуха, изцвили и тя разбра, че в уплахата си конят може неволно да направи черепа й на сол. Тя се хвърли встрани, но не там, откъдето звярът с кехлибарени очи беше изчезнал в мрака, а от другата страна на жребеца.

Гудхарт продължаваше да се вдига на задни крака и да цвили, Трейси също пищеше, всички кучета от околността започнаха да вият, а вече светнаха и лампите в къщата, което й вдъхна надежда, че ще оцелее. Но с някакво шесто чувство тя разбираше, че нападателят не се е отказал, че в момента заобикаля полуделия кон отзад, за да се докопа до нея. Чуваше го как сумти и плюе. Не беше възможно да достигне отдалечената къща преди онова нещо да я събори отново на земята, и тя го знаеше, затова запълзя към едно от празните помещения на близката конюшня. Сама не разбра как запя докато лазеше: „Исусе, о, Исусе, Исусе, Исусе, Исусе…“

Двете крила на дървената врата към обора бяха здраво затворени с резе. Друго резе закрепваше цялата врата към рамката. Тя го освободи, отвори вратата, втурна се в ухаещия на сено мрак, затвори крилото след себе си и го задърпа с все сили, защото не можеше да го заключи отвътре.

Само след миг звярът блъсна силно другата страна на вратата, като опитваше да я строши с тежестта си, но рамката издържа на удара. Крилото се отваряше само навън, а Трейси не очакваше, че жълтоокото създание ще е достатъчно умно за да разбере как да действа.

Но се оказа, че е достатъчно умно…

(Господи, ти, който си в небесата, защо тоя звяр не е толкова глупав, колкото е грозен!)

… и след като се блъсна в преградата само два пъти, започна да дърпа навън вместо да натиска. Почти успя да изтръгне вратата от ръцете на Трейси.

Тя искаше да извика за помощ, но не успя, защото трябваше да употреби всичката си енергия, да забие пети в земята и да задържи оборската врата затворена. Тя ту се открехваше, ту удряше отново рамката и скърцаше от усилията на демоничния нападател. За щастие Гудхарт продължаваше да цвили неистово от ужас, чудовището също надаваше крясъци — странен звук, в който имаше и животински, и човешки нотки — тъй че баща й не можеше да сбърка мястото на бедствието.

Вратата поддаде няколко инча.

Тя изпъшка и успя да я притвори.

Но звярът мигновено успя да отвори малко и да я задържи зейнала, мъчеше се да открехне още, а Трейси преко сили дърпаше навътре. Започваше да губи. Още един инч. Виждаха се смътните очертания на уродливото лице. Заострените зъби блестяха слабо. Кехлибарените очи бяха свити, едва можеше да ги види. То съскаше и ръмжеше към нея, а зловонието на дъха му бе по-силно от мириса на слама.

Проплаквайки от ужас и безсилие, Трейси задърпа портата колкото й сили държаха.