Дийн Кунц - Пазители

Те продължаваха търсенето — току-що бе свършил един дълъг ден в хълмовете и каньоните — но вече не провеждаха операцията в униформи. За да не събудят подозренията на репортерите и местните власти, отиваха с леки коли, пикапи и джипове до различните точки на сегашния район за претърсване. Навлизаха в горите на групи от трима или четирима, облечени като обикновени туристи: с дънки или бежови опърпани панталонки в стил „бананова република“; фланелки или шарени памучни ризи, кепета с надпис „Доджър“, „Бадуайзър“, „Джон Диър“ или каубойски шапки. Бяха въоръжени с мощно, но малогабаритно оръжие, което можеха бързо да скрият в найлонови ранички или под широките си фланелки, ако срещнеха истински туристи или представители на местната власт. А в хладилни чантички от стиропор, които можеха да отворят за секунди при среща с противника, носеха сгъваеми автомати „Узи“.

Всички в залата бяха подписали клетвена декларация за запазване на държавна тайна и ако се разприказваха пред някого за естеството на настоящата операция, ги заплашваше излежаване на голяма присъда. Те знаеха на какъв лов тръгват, въпреки че, според Лем, някои от тях още не можеха да повярват, че създанието съществува в действителност. Някои пък се страхуваха. А други, особено миналите през школата на Ливан и Централна Америка, бяха невъзмутими пред ужасната заплаха на сегашния си враг, защото твърде често бяха заставали лице в лице срещу смъртта. Между тях имаше някои по-възрастни, участвали в последната година на виетнамската война, които се осмеляваха да вярват, че тая мисия е само една детска игра. Но така или иначе, всички бяха много добре подготвени и имаха нужния страх от необикновения враг, който дебнеха: те щяха да го открият ако изобщо можеше да бъде открит.

Сега, след като Лем помоли за тяхното внимание, те веднага млъкнаха.

— Генерал Хочкис ми каза, че денят ви на открито пак е бил безплоден — каза Лем — и аз знам, че вие сте разочаровани също като мене. Работите дълги часове по трудни терени вече шести ден, уморени сте и се чудите докога ще се влачи тази работа. Е, трябва да знаете, че ще продължим да търсим докато намерим каквото ни трябва, докато хванем Чуждия натясно и го убием. Няма как да спрем, щом е още на свобода. Невъзможно е.

Никой от стоте мъже не възрази.

— И не забравяйте нито за момент — ние търсим също и кучето.

Може би всеки от участниците тайно се надяваше, че точно той ще открие кучето, а някой друг ще се натъкне на Чуждия.

Лем продължи:

— В сряда ще предислоцираме още четири групи военноморски разузнавачи от по-отдалечени бази. Ще работите с тях на смени и така ще получите по два дни почивка. Но утре сутринта издирването ще провеждат всички, и то в район с нови граници.

На стената зад подиума беше окачена карта на окръга и Лем насочи показалката към нея.

— Ще се преместим на север-северозапад, към хълмовете и каньоните около парка на Ървин.

Разказа им също за жестоките убийства в зоопарка за домашни животни. Съобщи им точно всички подробности за състоянието на труповете, защото не искаше някой от тези мъже да бъде недостатъчно внимателен.

— Станалото с животните в зоопарка — наблегна Лем — може да се случи на всеки от вас, ако свалите гарда не когато и не където трябва.

Очите на сто мъже го гледаха със сериозна решителност и във всичките той усети своя собствен, добре прикрит страх.

Във вторник вечерта, 25 май, Трейси Лий Кийшън не можа да заспи. Беше тъй развълнувана, сякаш всеки момент ще избухне. Представи си, че е глухарче с пухкаво топче от деликатни бели мъхчета, но изведнъж повява вятър и всички пухчета се завъртат в различни посоки — ПУФ — и политат към далечни земи, а Трейси Кийшън вече я няма, пометена от собственото си вълнение.

Тя беше тринайсет годишно момиче с невероятно богато въображение.

Сама на леглото в тъмната стая, тя виждаше себе си на кон — без да е нужно дори да затваря очи, — на гърба на собствения си дорест жребец на име Гудхарт 12 12 Гудхарт — „добросърдечен“ — Б.пр. — как препуска бясно по пистата, оградата лети назад, другите коне са останали много зад нея, до финала остават не повече от сто ярда, а публиката лудо аплодира от трибуните…

В училище тя получаваше добри бележки без да се престарава, не защото беше много прилежна — ученето просто й се удаваше и нямаше нужда от много усилия, за да се справи добре. Всъщност почти не мислеше за училището. Беше стройна, руса, очите й имаха ясносиния цвят на безоблачно лятно небе и привличаше силно момчетата, защото бе наистина красива, но в мислите си тя не им отделяше повече време отколкото на школските грижи, засега, разбира се — въпреки че за приятелките й почти нямаше друга тема, говореха само за момчета и това страшно я отегчаваше.