Дийн Кунц - Пазители

— Ще ти се обадя утре сутринта. Рано.

Винс кимна.

— Зависи до какво се докопаш, но може би ще искам от тебе да следиш всичко това ежедневно.

— Все едно, че си играя — отговори Джони и се завъртя веднъж в черния кожен стол, после се ухили и скочи на крака. — А сега ще чукам Саманта. Хей! Искаш ли да участваш? Двама тъпкачи като нас, ако й го натирим едновременно, ще я направим тая кучка на купчинка желе, ще пищи за милост. Какво мислиш?

Тоя път Винс беше благодарен на бледозелената светлина, защото прикриваше лицето му, пребледняло като на привидение. Повдигна му се от самата мисъл за общуване с тая заразна пачавра, тая инфектирана курва, тая прогнила и гноясала мръсница със заоблени глезени. Затова каза:

— Имам неотложен ангажимент.

— Много лошо — отговори Джони.

Винс се насили и изрече:

— Добре щяхме да се позабавляваме.

— Може би следващия път.

Мисълта, че те тримата могат да се занимават с това… да, тя създаваше у Винс усещане за нечистоплътност. Завладя го силно желание да застане под мощната струя на горещ душ.

В събота вечерта, приятно уморен от дългия ден в Солванг, Травис мислеше, че ще заспи веднага щом влезе в леглото, но не можа. Не спираше да мисли за Нора Девън. Сивите й очи със зелен оттенък. Лъскавата черна коса. Тънката й грациозна шия. Смехът й, който прилича на музика, загадъчната извивка на усмивката й.

Айнщайн лежеше на пода, осветен от бледата сребърна светлина, която проникваше през прозореца и едва осветяваше едно ъгълче в тъмната стая. Вече час Травис се мяташе и въртеше в леглото, когато кучето най-накрая дойде при него и постави своята едра глава и предните си лапи върху гърдите му.

— Толкова е сладка, Айнщайн. Най-нежната и сладка жена, която съм срещал.

Кучето мълчеше.

— И е много умна. Разбира много неща, повече неща, отколкото си мисли. Вижда и това, което аз не мога. И говори за всичко така, че то започва да изглежда свежо и ново. Целият свят изглежда свеж и нов, като го гледам с нейните очи.

Въпреки че беше неподвижен и тих, Айнщайн не спеше. Слушаше внимателно.

— Като си помисля, че тази жизненост, интелигентност и любов към живота са били потискани трийсет години, ми се доплаква. Трийсет години в оная стара мрачна къща. Господи. И като си помисля как е изтърпяла всичките тия години без да падне духом, искам да я прегърна и да й кажа каква невероятна жена е, колко сила и смелост има в нея.

Айнщайн мълчеше и не помръдваше.

В паметта на Травис проблесна ярък спомен: чистият шампоанен аромат на Норината коса, когато се наведе близо до нея пред витрината на една галерия в Солванг. Той въздъхна дълбоко, стори му се, че го усеща отново и сърцето му заби по-силно.

— Дяволска работа — каза той. — Познавам я само от няколко дена, а, проклет да съм, ако не мисля, че се влюбвам.

Айнщайн вдигна глава и бафна веднъж, сякаш искаше да каже, че той ги е запознал и му е приятно да вярва в бъдещото им щастие, че всичко това е само нищожна част от голям план, затова Травис трябва да спре това тюхкане и да влезе във водовъртежа на събитията.

Мина цял час, а Травис продължаваше да му говори за Нора: как изглежда, каква е походката й, за мелодичността на мекия й глас, за неповторимия й поглед върху живота и нейния начин на мислене — а Айнщайн го слушаше с вниманието и живия интерес на истински, грижовен приятел. През цялото време Травис беше въодушевен. Не му беше идвало наум, че пак ще заобича някого. Камо ли пък толкова силно. Само преди седмица абсолютната му самота изглеждаше ненарушима.

По-късно, съвсем изтощен физически и душевно, Травис заспа.

А още по-късно, в тихите среднощни часове, отвори очи в просъница и му се стори, че Айнщайн седи до прозореца. Предните лапи на ретривъра бяха на рамката, а муцуната му опряна в стъклото. Наблюдаваше тъмнината навън и беше нащрек.

Травис усети, че кучето се тревожи за нещо.

А насън беше държал ръката на Нора под сърпа на луната в нощното небе, затова не искаше да се събуди съвсем — страхуваше се, че приятните му фантазии безвъзвратно ще отлетят.

В понеделник сутринта, 24 май, Лемюъл Джонсън и Клиф Соумз бяха в малкия зоопарк — предимно за домашни животни, любимци на децата — в обширния парк на Ървин, до източната граница на окръг Ориндж. В ясното небе прежуряше ярко слънце. Никакъв ветрец не шумеше в неподвижните листа на огромните дъбове, но птиците пиукаха, чуруликаха и прехвърчаха от клон на клон.