Дийн Кунц - Пазители

Накрая Айнщайн остана доволен, че е успял да съобщи мнението си и престана да прави бели. Ако преди днешния ден бяха попитали Травис, той щеше да каже, че не е възможно едно куче да има самодоволен вид.

По-късно, привечер, времето още беше приятно топло и Нора промени решението си да вечеря непременно на закрито, в обикновен ресторант. Затова избраха едно заведение с маси на тротоара под сянката на червени чадъри и надвесените клони на огромен дъб. Травис усети, че решението й не се дължи на уплаха от обстановката и хората в истински ресторант, а на желанието й да хапнат навън, просто за да може Айнщайн да бъде с тях. Докато вечеряха, тя непрекъснато поглеждаше Айнщайн — понякога скришом, а понякога — открито и с голям интерес.

Травис не каза нищо за станалото и се преструваше, че е забравил всичко. Но когато кучето се обръщаше към него, а Нора не ги гледаше, той шепнеше заплашително към песа: — НИКОГА ВЕЧЕ ЯБЪЛКОВ СЛАДКИШ. ТЯСНА КАИШКА. НАМОРДНИК. ПРАВО В ПРИЮТА ЗА БЕЗДОМНИ КУЧЕТА.

Айнщайн слушаше заплахите с олимпийско равнодушие — зяпаше, прозяваше се или сумтеше с ноздри.

В неделя рано вечерта Винс Наско посети Джони „Телчето“ Сантини. Джони го наричаха „Телчето“ по няколко причини, една от които бе неговият висок ръст и слабо, жилаво телосложение — приличаше на скулптура от завързани на възли телчета и жички с различни размери. Имаше мазна коса с цвят на потъмняла мед. А кариерата си беше започнал още невръстен — на петнайсет години, когато, за да се подмаже на чичо си Релиджо Фустино, дон на една от петте Нюйоркски фамилии, Джони пое в своите ръце удушаването на някакъв свободно практикуващ търговец на дреболии, който работеше в Бронкс без разрешение от Фамилията. За целта Джони използва дълга струна от пиано. Тази демонстрация на предприемчивост и вярност към принципите на Фамилията изпълни Дон Релиджо с гордост и любов, разплака го за втори път в живота му, и той обеща на племенника си вечното уважение на фамилията плюс добре платено място в семейния бизнес.

Джони Телчето беше вече на трийсет и пет и живееше в къща за милиони долари до плажа в Сан Клементе. Десетте й стаи и петте бани бяха преправени от специалист по дизайн на интериора, комуто беше платено да създаде едно автентично — и твърде скъпо — убежище от съвременния свят в стил Ар Деко. Всичко бе в черни, сребърни и тъмносини нюанси, подчертани от тюркоазено и розово. Джони каза веднъж на Винс, че обича Ар Деко, защото му напомня за бурното време на двайсетте, а обича това време, защото то е романтичната епоха на легендарните гангстери.

Според Джони Телчето престъпленията не бяха само средство за печелене на пари, нито просто бунт срещу ограниченията на цивилизованото общество, даже не толкова зов на кръвта, а преди всичко — величествена романтична традиция. Той мислеше себе си за побратим на всеки едноок пират-удушвач, кръстосвал някога моретата в търсене на плячка; на всеки разбойник по пътищата, ограбвал пощенски дилижанси; на всички касоразбивачи, похитители, крадци и главорези през епохите на човешката престъпност. Твърдеше, че има мистично родство с Джеси Джеймз, Дилинджър, Ал Капоне, братята Долтън, Лъки Лучано и още цял легион тям подобни — Джони ги обичаше всички тия свои легендарни братя по оръжие, кръв и кражби.

След като поздрави Винс на вратата, Джони му каза:

— Заповядай, заповядай, велики приятелю. Колко е хубаво, че те виждам пак.

После се прегърнаха. Винс не обичаше прегръдките, но тъй като бе работил за чичото на Джони — Релиджо, още когато живееше в Ню Йорк, и продължаваше от време на време да прави услуги на фамилията Фустино по западния бряг, връзката им беше стара — достатъчно стара за да направи прегръдката необходима.

— Изглеждаш добре — каза Джони. — Вижда се, че се грижиш за себе си. Още ли си подъл като змия?

— Гърмяща — отвърна Винс, леко раздразнен, че е принуден да говори такива глупости, но знаеше, че Джони обича точно този криминален жаргон.

— Толкова отдавна не съм те виждал — помислих, че ченгетата са ти затрили задника.

— Не, никога няма да остана безработен — Винс искаше да каже, че затворът не може да бъде част от неговата съдба.

А Джони разбра, че Винс предпочита да застреля този-онзи отколкото да се подчини на закона.

— Сигурен съм, че ако те хванат натясно, ще надупчиш повечето от тях преди да могат да те отведат. Само така съвестта ти ще е спокойна.

Джони Телчето беше невероятно грозен човек и вероятно затова чувстваше нуждата да се представя за продължител на една велика романтична традиция. През годините Винс беше забелязал, че професионалистите с по-приятна външност никога не величаеха занаята си. Те ликвидираха когото трябва хладнокръвно или защото обичаха да убиват, или защото бе необходимо; присвояваха, крадяха и изнудваха просто за да припечелят по-лесно — и толкова: никой от тях не възвеличаваше себе си и не размишляваше твърде много. Така и трябваше да бъде. Но тези, чиито лица сякаш бяха отлети от грапав бетон, тези, които приличаха на Квазимодо в лошо настроение — много от тях си връщаха отнетото от съдбата, като имитираха с външния вид и поведението си Джими Кагни от „Обществен враг“.