Дийн Кунц - Пазители

— Претоварена съм — каза накрая с пресекващ глас. — Толкова много… нови гледки… нови звуци… толкова различни неща съвсем изведнъж. Ужасно съжалявам.

— Няма нищо — той беше трогнат.

— Свикнала съм да стоя в моите стаи, сред познати неща. Хората гледат ли ни?

— Никой не е забелязал нищо. Няма какво толкова да гледат.

Тя седеше с превити рамене, наведена глава, със свити в юмручета китки върху скута си — докато Айнщайн не постави глава на коленете й. Галейки кучето, постепенно се отпусна.

— Беше ми приятно каза тя, но без да вдига поглед, — наистина много приятно, и изведнъж си помислих колко съм далече от къщи, колко чудесно далече от къщи…

— Всъщност не си. По-малко от час с кола — увери я той.

— Много, много далече — продължи тя.

Травис предположи, че за нея това наистина е голямо разстояние.

А тя каза:

— И като проумях колко съм се отдалечила от дома си и колко… различно е всичко, аз се свих от страх, като дете.

— Ако искаш, веднага си тръгваме за Санта Барбара?

— Не! — отговори тя и най-накрая го погледна в очите. Поклати глава. После се осмели да погледне хората, изпълнили малкия парк и магазина за подаръци с форма на вятърна мелница. — Не. Искам да поостана още. Целия ден. Искам да обядвам в някой истински ресторант, не в кафене на тротоара, а като другите хора — вътре, и чак тогава да си отида у нас, като стане тъмно — тя премигна и повтори трите думи с учудване. — Като стане тъмно.

— Добре.

— Освен ако, разбира се, ти не искаш да се прибереш по-рано.

— Не, не — отвърна той. — Планирал съм ден, който трябва да се помни.

— Благодаря ти, че ми помагаш.

Травис повдигна едната си вежда:

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш.

— Опасявам се, че не знам.

— Помагаш ми да заживея в света навън — каза тя. — Жертваш времето си да помогнеш на някой… като мене. Колко си щедър.

Той се учуди:

— Нора, позволи ми да те уверя, че изобщо не съм дошъл тука с благотворителна цел!

— Сигурна съм, че мъж като тебе трябва да има по-добри занимания в един майски неделен следобед.

— Е, да — отговори той със самоирония. — Можех да си остана в къщи и да излъскам до съвършен блясък всичките си обувки със стара четка за зъби. Или да преброя късчетата в голям пакет къси макарони.

Тя го гледаше с недоверие.

— За Бога, ти май наистина говориш сериозно — каза Травис. — Мислиш, че съм тук, просто защото те съжалявам.

Тя прехапа устни и отговори:

— И така е добре.

После погледна пак към кучето и каза:

— Нямам нищо против.

— Но, Господи, не съм тук от съжаление! Дойдох, защото ми е приятно да бъда с тебе, наистина, и много те харесвам.

Червенината, избила по бузите й, се виждаше въпреки че бе с наведена глава.

Известно време никой не проговори.

Айнщайн я гледаше с обожание, докато го галеше и само от време на време обръщаше очи към Травис, сякаш искаше да му каже: „Е, добре, вече успя да се сближиш малко с нея, затова сега не стой като някакъв глупак, ами кажи нещо, направи нещо, спечели я“.

Тя почеса ретривъра зад ушите, погали го няколко минути и каза:

— Вече ми мина.

Излязоха от малкия парк, отново тръгнаха покрай витрините и след минута-две като че ли забравиха нейния пристъп на паника и неговото нескопосано обяснение в любов.

Травис имаше чувството, че ухажва монахиня. Но постепенно разбра, че нещата стоят още по-зле. Откакто съпругата му почина преди три години, той не беше виждал жена. И сега всичко, свързано с любовните отношения му изглеждаше необикновено и съвсем ново. Всъщност това, което ставаше сега, напомняше повече как някой свещеник задява монахиня.

Почти на всяка пресечка имаше пекарница и стоките по рафтовете на тези магазинчета изглеждаха една от друга по-вкусни. В топлия пролетен въздух се смесваха миризмите на канела, пудра захар, индийско орехче, бадеми, ябълки и шоколад.

Пред всяка пекарница Айнщайн се изправяше на задни лапи, поставяше предните върху рамката на витрината и гледаше замечтано през стъклото към изкусно подредените сладкиши. Но никъде не си позволи да влезе вътре и нито веднъж не залая. Молеше за почерпка с трогателен, но съвсем тих вой, сякаш за да не дразни тълпящите се туристи. Наградата — едно парченце шоколад с плънка от американски орехи и малък ябълков сладкиш — го задоволи и той не упорстваше повече с молбите си.

След десетина минути Айнщайн прояви изключителната си интелигентност пред Нора. Досега за нея той беше просто едно добро куче, обичливо, умно и с прилично поведение, което прояви значителни способности при задържането на Арт Стрек в ъгъла, но до сега не й бе давал повод да усети нещо от невероятните си умствени способности. Тя отначало дори не разбра точния смисъл на това, което стана пред очите й.