Дийн Кунц - Пазители

— Не — призна Уолт.

— И как е възможно убиецът на Далбърг да е бил умопомрачен учен със заразен мозък? Господи, нали сам каза, че някакво животно е убило Далбърг, нещо с нокти и остри зъби.

— Е добре, добре, наистина не съм съвсем наясно. Поне не с всичко. Но съм сигурен, че всичко това някак е свързано с Банодайн. Не съм тръгнал по съвсем погрешна диря, нали?

— Да, тръгнал си — каза Лем. — По съвсем погрешна.

— Наистина ли?

— Да, наистина — на Лем никак не му се нравеше, че трябва да лъже и манипулира Уолт, но все пак го направи. — Дори не трябва да ти казвам, че си тръгнал по погрешна следа, но мисля, че като приятел ти дължа нещо.

Зловещият вой в гората вече беше придружен от много гласове на диви животни и това потвърждаваше, че са само койоти, но въпреки това Лем Джонсън изтръпваше от този звук и никак не му се оставаше там.

Като триеше с ръка своя широк като на бик врат, Уолт каза:

— Значи това няма изобщо нищо общо с Банодайн?

— Нищо. Просто е случайно съвпадение, че Уедърби и Ярбек работят там и, че Хъдстън преди е работил там. Ако настояваш да търсиш връзка, просто си слагаш прът в колелата, което за мене е добре дошло.

Слънцето залезе и точно когато се скри зад хоризонта от някаква, сякаш внезапно отключена врата, над тъмните пространства повя доста по-хладен, режещ бриз.

Още с ръка зад врата си, Уолт каза:

— Значи не е Банодайн, а? — и след като въздъхна, продължи. — Много добре те познавам, приятелче. Имаш толкова силно чувство за дълг, че би излъгал и собствената си майка, ако го изискват националните интереси.

Лем мълчеше.

— Както и да е — продължи Уолт. — Отказвам се. Отсега нататък разследването си е само твое. Но при условие, че няма нови жертви в моя район. Ако обаче това се случи… е, тогава може да взема нещата пак в свои ръце. Не мога да ти обещая, че няма да го правя. Знаеш, че аз също имам чувство за дълг.

— Знам — каза Лем и се почувства виновен, почувства се пълен боклук.

Накрая двамата тръгнаха отново към къщата.

Небето — на изток вече съвсем черно, а на запад все още изпъстрено с тъмнооранжево, червено и мораво — се спускаше върху тях като капак на огромна кутия.

Койотите виеха.

Далеч в смрачената гора нещо отвръщаше на техния вой.

Пума, помисли Лем, но знаеше, че този път лъже дори себе си.

В неделя, два дни след успешния петъчен обяд, Травис и Нора отидоха с кола до Солванг — селище в датски стил в долината Санта Инес. То беше туристическо място с много магазинчета, продаващи какво ли не — от изключителен скандинавски кристал до пластмасови имитации на датски халби за бира. Необикновената архитектура (въпреки изкуствената си прецизност) и многобройните дървета по улиците увеличаваха неподправеното удоволствие от разглеждането на витрините.

На Травис няколко пъти му се прииска да хване Нора за ръката и да я държи докато се разхождат. Това изглеждаше съвсем нормално и естествено. Но му се стори, че тя може още да не е готова даже за такъв безобиден контакт като хващането на ръка.

Нора отново носеше грозновата рокля, този път с убит син цвят, безформена като торба. Простички обувки. Гъстата й тъмна коса беше свободно отпусната като първия път, когато я видя.

Но времето, прекарано с нея, беше наистина приятно. Държеше се много мило и проявяваше безкрайна чувствителност. Въпреки че плахостта и скромността й бяха малко прекалени, точно те привличаха Травис. Беше чаровна като разглеждаше всичко с широко отворени очи и го радваше нейната изненада от съвсем прости неща — един магазин, продаващ само часовници с кукувички; друг — само препарирани животни; музикална кутия с перлена вратичка, зад която танцуваше малка балерина.

Купи й фланелка със специално изписан за нея надпис, но не й позволи да го види докато не беше готов: НОРА ОБИЧА АЙНЩАЙН. Тя обяви, че никога няма да носи фланелки, че това не е в стила й, но Травис знаеше, че ще облече тази, защото наистина обичаше кучето.

Може би Айнщайн не можеше да прочете думите, но като че ли разбра за какво става дума. Когато излязоха от магазина и освободиха каишката му от колонката за паркиране, където го бяха завързали, тя му показа надписа, държейки фланелката пред него, а Айнщайн я погледна сериозно и после весело близна и подуши Нора.

Само един лош момент помрачи деня. След като завиха по една уличка и доближиха друга витрина, Нора изведнъж спря и се загледа към тълпите туристи по тротоарите — много хора, хапващи сладолед в големи вафлени кофички, много хора с ябълкови торти в хартиени чинийки, мъже, носещи каубойски шапки с пера, купени от някое магазинче, красиви момичета по шорти и с леки наметки, една възпълна дама с яркожълти дрехи, много хора, говорещи английски, испански, японски и виетнамски и всичките други езици, които човек може да чуе по курортите в Южна Калифорния — след това погледна през шумната улица към магазин за подаръци, построен като триетажна вятърна мелница от камък и греди и внезапно замръзна на място, като в шок. Травис трябваше да я отведе до една пейка в малък парк, където тя седна и трепери няколко минути преди да проговори и му каже какво не е наред.