Дийн Кунц - Пазители

Но тя поддаде още един инч.

И още един.

Ударите на сърцето й бяха достатъчно силни, за да заглушат първия изстрел. Тя не успя да разбере какво е чула, докато в нощта не отекна вторият гърмеж и чак тогава осъзна, че баща й пътьом е грабнал своята дванайсеткалиброва пушка.

Вратата на обора се затвори с трясък пред нея, защото нападателят явно я беше пуснал, уплашен от изстрелите. Но Трейси държеше здраво.

Тогава изведнъж се уплаши, че в бъркотията татко й може да реши, че е виновен Гудхарт, че горкият кон нещо е полудял. Но татко беше много предпазлив човек, особено със заредена пушка в ръце, и ако не знаеше със сигурност какво става, не би сторил друго, освен да даде предупредителни изстрели. Най-вероятно току-що е направил на пух и прах някой храст.

Гудхарт трябваше да е цял-целеничък, а жълтоокото чудовище сигурно вече препускаше към хълмовете, каньоните или натам, откъдето бе дошло…

(Какво точно беше това бясно изчадие на ада?)

… и изпитанието, слава Богу, свърши.

Тя чу как някой тича, после баща й извика нейното име. Отвори вратата на обора и видя как татко се втурва към нея бос, облечен само с панталоните на пижамата си, прегърнал с една ръка пушката. Мама също беше там, по къса жълта нощница, и тичаше след татко с фенерче в ръка.

Почти до оградата във високата част на двора стоеше Гудхарт, родоначалникът на бъдещи шампиони, вече по-спокоен и очевидно, незасегнат.

Очите на Трейси се насълзиха от облекчение, когато видя, че жребецът е здрав и прав и тя прекрачи прага, за да отиде и види отблизо любимеца си. Но беше направила само няколко стъпки, когато почувства остра, режеща болка отдясно и изведнъж главата й се замая. Не можа да запази равновесие, падна, опипа раненото място с ръка, усети някаква влага и разбра, че раната кърви. Припомни си как челюстите се забиха в тялото й точно преди Гудхарт да разбие вратата на обора и пропъди нападателя, и сякаш чу собствения си глас отдалече: „Добро конче… какво добро конче…“

Татко коленичи до нея.

— Детето ми, какво, по дяволите, стана, какво ти се случи?

И майка й пристигна.

Тогава татко видя кръвта:

— Викай линейка!

Майка й, която в трудни времена умееше да се владее и никога не изпадаше в паника, хукна веднага към къщи.

Трейси почти загуби съзнание. В погледа й започна да нахлува някакъв мрак, но не тъмнината на нощта. Тя не се страхуваше от него. Той я привличаше, обещаваше да я излекува.

— Детето ми — каза баща й, като постави ръка върху раните.

Много тихо, защото съзнаваше, че не е съвсем на себе си и не бе сигурна какво точно ще излезе от устата й, тя промълви:

— Спомняш ли си като бях съвсем малка… малко момиченце… си мислех, че нещо страшно… живее в килера… през нощта?

Баща й сви разтревожено вежди:

— Малката ми, по-добре ще е да не говориш нищо и да стоиш неподвижна.

Докато губеше свяст, чу собствените си думи, изречени тъй сериозно, че сама се учуди и уплаши от тях:

— Да, мисля, че беше същият зъл дух, който живееше в килера на старата къща. Струва ми се… че е оживял… и пак е тук.

В четири и двайсет сряда сутринта, часове след нападението в дома на семейство Кийшън, Лемюъл Джонсън беше пред болничната стая на Трейси Кийшън в клиниката „Сейнт Джоузеф“, окръг Ориндж. Колкото и да бързаше, Лем откри, че шериф Уолт Гейнз е пристигнал преди него. Уолт стоеше в коридора, надвесен над някакъв млад лекар със зелен хирургически комбинезон под бялата престилка; двамата сякаш тихичко спореха за нещо.

Групата на НУС, поела разследването по случая Банодайн, следеше информацията от всички полицейски управления в окръга, включително от полицията на град Ориндж, в чийто район беше домът на Кийшън. Отговорникът на нощната смяна се обади в дома на Лем, за да съобщи за нападението, отговарящо по вид на очакваните произшествия, свързани с бягството от Банодайн.

— Ти вече нямаш пълномощия за това — напомни Лем троснато на Уолт, когато приближи шерифа и лекаря пред затворената врата, зад която беше момичето.

— Този случай може да не е свързан с вашето разследване.

— Знаеш, че е.

— Тъй да е — но нямаме уговорка да не се меся.

— Направихме я — още в къщата на Кийшън, когато говорих с твоите хора.

— Е, добре, да кажем, че съм тука просто като наблюдател.

— Ах, тоя задник — каза Лем.

— Какво ти е на задника? — попита Уолт с усмивка.

— Наболява ме нещо, и името на болката е Уолтър.

— Твърде интересно — отвърна Уолт. — Ти даваш имена на болките си. Кръщаваш ли също главоболието и зъбобола си?