Дийн Кунц - Пазители

— Точно сега ме мъчи главоболие и името му е пак Уолтър.

— Така става много объркано, приятел. По-добре го наричай Бърт, Хари или нещо подобно.

Малко остана и Лем да се засмее — обичаше го тоя човек — но знаеше, че въпреки приятелството Уолт ще използва смеха като лост, чрез който да се заеме отново със случая. Затова Лем остана с каменно лице, макар и Уолт да знаеше, че той иска да се засмее. Играеха нелепа игра, но това бе неизбежно.

Лекарят Роджър Селбък напомняше Род Стийгър на млади години. Когато заговориха на висок глас, се намръщи така, че те веднага усетиха вина и млъкнаха. Наистина в него имаше нещо от волевото излъчване на Стийгър.

Селбък обясни, че са направили изследвания на момичето, обработили са раните и са сложили упойка. Била много уморена. Точно щял да й дава успокоителни, за да може да си почине добре и не смятал, че сега е подходящият момент да й задават въпроси полицаи, независимо какви са нашивките им.

Тихият шепот в смълчаната среднощна болница, мирисът на препарати за дезинфекция, изпълващ коридора и безшумната походка на една монахиня в бели дрехи изнервяха Лем. Изведнъж усети страх, че състоянието на момичето е по-лошо от това, за което говореше Селбък, и реши да попита отново.

— Не, не. В доста добро състояние е — каза лекарят. — Изпратих родителите й в къщи, а не бих го направил, ако имаше нещо тревожно. Лявата буза е натъртена, окото е подуто, но това не е нищо сериозно. За раните отдясно на тялото бяха нужни трийсет и два шева и ще вземем предпазни мерки, за да не останат много видими белези, но тя не е в опасност. Просто е уплашена. Момичето има жив ум и е достатъчно самостоятелно, затова не мисля, че ще остане с продължителна психическа травма. И все пак според мене не е добре да я подлагате на разпит тази вечер.

— Не разпит — настоя Лем. — Само няколко въпроса.

— Пет минутки — намеси се Уолт.

— Даже по-малко — каза Лем.

Двамата продължиха да притискат Селбък и накрая го склониха да ги пусне.

— Добре… разбирам, че и вашата работа е важна, но трябва да обещаете да не упорствате много с въпросите си…

— Аз ще говоря с нея внимателно като със сапунен мехур — каза Лем.

— Ние ще говорим с нея като със сапунен мехур — добави Уолт.

Селбък попита:

— Само ми кажете… какво, по дяволите, е станало с нея?

— Тя не ви ли каза сама? — поиска да разбере Лем.

— Ами, казва, че е нападната от койот…

Лем не очакваше такъв отговор и видя същата изненада в очите на Уолт. А може би този случай наистина нямаше нищо общо със смъртта на Уес Далбърг и убитите животни в зоокъта на Ървин Парк.

— Но — продължи докторът, — никой койот не би нападнал момиче с ръста на Трейси. Те са опасни само за много малки деца. А освен това не вярвам, че койот може да нанесе подобни рани.

Уолт каза:

— Разбрах, че бащата е пропъдил нападателя с огнестрелно оръжие. Той не знае ли какво е било?

— Не — отговори Селбък. — Не могъл да види какво става в тъмното и само дал два предупредителни изстрела. Той твърди, че нещо прекосило тичешком двора, прескочило оградата, но не успял да забележи подробности. Спомня си само как отначало Трейси му казала, че това е злият дух, който някога живеел в килера й, но в този момент тя не е била на себе си. Кажете ми, ако знаете нещо, което ще помогне за лечението на момичето!

— Аз нищо не мога да ви кажа — отвърна Уолт. — Но този до мене — господин Джонсън — познава добре положението.

— Много ти благодаря — промърмори Лем.

Уолт само се усмихна.

Тогава Лем се обърна към Селбък:

— Съжалявам, докторе, не ми е позволено да обсъждам случая. Но ще ви кажа, че нищо от това, което знам, не може да промени лечението на Трейси Кийшън.

Най-накрая Лем и Уолт оставиха доктор Селбък да засича в коридора времето на тяхната визита и влязоха в болничната стая на Трейси. Там видяха едно красиво тринайсет годишно момиче, но бледо като сняг и с лоши ожулвания. Лежеше със завивки, вдигнати до раменете. Въпреки упойките беше съвсем будна, дори напрегната — личеше защо Селбък иска да й даде успокоителни. Изглеждаше уплашена, въпреки че се опитваше да не го издава.

— Сега желая да напуснеш стаята — каза Лем на Уолт Гейнз.

— Ако всичките ти желания се превръщаха в порции филе миньон, винаги щяхме да си хапваме добре на обяд — отговори му Уолт и продължи: — Здрасти, Трейси, аз съм шериф Уолт Гейнз, а това е Лемюъл Джонсън. Аз съм готин колкото си искаш, обаче тоя Лем е голям гад — всички казват така — но не се тревожи, аз ще му свивам парцалките, за да се държи добре с тебе. Става ли?