Дийн Кунц - Пазители

Кен още не вярваше, че нещо лошо се е случило в Бордо Ридж. Може да са оставили пикапа тук в края на работния ден. Нали и без това оставяха различни инструменти и материали през нощта: върху дългата каросерия на голям камион се виждаха две рула кабели, имаше и един багер. Най-вероятно някакви хлапета бяха причинили обаждането.

Грабнаха две прожекторчета от колата, защото в недостроените сгради все още нямаше крушки или някакво вътрешно осветление, въпреки че до квартала беше прокарано електричество.

Повече по навик, отколкото от убеждение, че ще им трябва оръжие, Кен и Тийл закопчаха коланите с пистолети около кръстовете си и влязоха в най-близката структура с очертания на бъдеща къща. Не знаеха какво точно търсят, просто обикаляха поредното неприятно място, а в това се състоеше повечето работа на полицая.

За първи път от сутринта повя лек, непостоянен бриз и в откритите стаи на сградата като призраци се появиха малки вихрушки от прашни стърготини. На запад слънцето бързо залязваше и скелетата хвърляха по пода сенки като затворнически решетки. Последната дневна светлина, преминаваща от златно в кално-червено, придаваше на въздуха мек блясък като пред отворената врата на пещ. По бетонния под се търкаляха много гвоздеи, които блестяха на огнената светлина и звънтяха под нозете им.

— Ако трябваше да плащам сто и осемдесет хиляди сухо — каза Тийл, докато насочваше лъча на прожекторчето към тъмните ъгли, — щях да очаквам стаи малко по-големи от тези.

Вдишвайки дълбоко аромата на стърготини, Кен отговори:

— По дяволите, за такава сума ще искам стаи като самолетни хангари.

От задната страна на къщата те излязоха на малък, тесен двор и изключиха прожекторите. Голата, изсъхнала земя не беше подравнена. Навсякъде бяха разпилени строителни отпадъци: начупени летви, отломки от стар бетон, усукани купчини тел, гвоздеи, парчета пластмасови тръби с неподходяща дължина, керемиди от кедрово дърво, изхвърлени от майсторите, пластмасови чашки за газирани напитки, опаковки от големите хамбургери на „Макдоналдс“, празни кутийки от Кока-Кола и други боклуци с неопределим произход.

Тъй като още нямаше огради, те виждаха всичките дванайсет задни двора на тази улица. По песъчливата земя се простираха морави сенки, но ясно се виждаше, че там няма никого.

— Няма следи от насилие — каза Тийл.

— Нито заплашени девици — добави Кен.

— Е, нека поне да се разходим, да поогледаме между сградите — предложи Тийл. — Нали трябва да отчитаме пред хората за какво отиват данъците им.

Намериха трупа след две къщи, в трийсетфутовата пролука между постройките.

— По дяволите — каза Тийл.

Мъртвият мъж лежеше по гръб в сянката и само горната част от тялото му се виждаше в калночервената светлина, затова отначало Кен и Тийл не разбраха на какво ужасно убийство са се натъкнали. Но когато коленичи над трупа, Кен бе потресен от изтърбушените вътрешности на мъжа.

— Исусе Христе, очите му — промълви Тийл.

Кен вдигна поглед от разкъсаното тяло и видя празнините на мястото, където трябваше да бъдат очите на жертвата.

Тийл се насочи бавно към замърсения заден двор и пътьом извади револвера си.

Кен също се извърна от разкъсания труп, тръгна назад и измъкна своето оръжие от кобура. Потеше се вече цял ден, но сега усети как по тялото му отново избива хладна влага, този път от горчивата, хлъзгава пот на страха.

„Някой от новите опиати“ — помисли Кен. Само някой задник, дрогиран яко с парахлорфенил, можеше да извърши подобна жестокост.

В Бордо Ридж беше съвсем тихо.

Не помръдваше нищо освен сенките, които с всяка изминала секунда ставаха по-издължени.

— Това е само дело на някоя отрепка, натъпкана с ангелски прах — изказа Кен опасенията си на глас.

— И аз си помислих същото — отвърна Тийл. — Искаш ли да поогледаме още малко?

— За Бога, не само двамата. Трябва да се обадим по радиото за подкрепление.

Тръгнаха по обратния път, като внимателно се оглеждаха на всички страни. Не успяха да изминат много, когато чуха шумовете. Нещо се счупи. Издрънча метал. Строши се някакво стъкло.

За Кен беше съвсем ясна посоката, от която идваха звуците. Гюрултията се чуваше от вътрешността на най-близката от почти завършените къщи — търговски мостри.

Ако не откриеха някой възможен извършител и нищо не им подсказваше къде да го търсят, връщането им в колата и обаждането за подкрепление щяха да бъдат оправдани. Но сега, след като чуха шума в къщата-мостра, обучението и придобитият инстинкт изискваха от тях да действат по-смело. Затова бързо тръгнаха към задната част на сградата.