Дийн Кунц - Пазители

Върху скелето беше закрепен шперплат, който пазеше стените от евентуален дъжд. Между дъските, покрити с насмолена хартия, имаше мрежесто сито и голяма част от постройката вече беше измазана. Всъщност мазилката изглеждаше влажна, като че ли започната същия ден. Повечето прозорци имаха стъкла; само от няколко рамки още не бе свален замърсеният найлон.

Чу се още един трясък, по-силен от първия, а след това отново звън на строшено стъкло някъде отвътре.

Кен Даймз се опита да отвори стъклената врата на релси, водеща от задния двор към всекидневната. Не беше заключена.

А отвън Тийл се опитваше да разгледа стаята през стъклото. Въпреки че в къщата все още влизаше малко светлина от непокритите врати и прозорци, вътрешното пространство беше в сянка. Все пак успяха да видят, че във всекидневната няма никой и Тийл се промъкна през полуотворената врата, здраво стиснал в едната ръка прожектора, а в другата своя „Смит и Уесън“.

— Ти заобиколи и иди отпред — прошепна Тийл на партньора си, за да не успее мръсникът да се измъкне оттам.

Приведен ниско, за да не се вижда през прозорците, Кен зави бързо зад ъгъла, покрай страничната стена на къщата, после излезе отпред и през цялото време очакваше някой да скочи от покрива или да връхлети върху него през някой от неостъклените прозорци.

Грапави плоскости покриваха вътрешните стени, таваните също бяха облицовани. От всекидневната се влизаше в малка преходна столова, от нея — в кухнята, и в това обширно пространство нямаше никакви прегради. В кухнята бяха поставени дъбови шкафове, но по пода още нямаше плочки.

Въздухът миришеше на хоросан и вар, примесени с острата миризма на безир.

Тийл застана в малката столова и се ослуша за други шумове от чупене на нещо или просто движение.

Нищо.

Ако тази къща приличаше по разпределение на повечето извънградски къщи в Калифорния, то тогава вляво, зад кухнята, трябваше да е голямата столова, зад нея — хола, входното антре и кабинета. А тръгнеше ли по коридора от малката столова, вероятно щеше да намери сервизно помещение за перални, баня, вграден гардероб и пак да излезе в антрето. Нямаше значение кой от двата пътя ще избере и той тръгна по коридора за да огледа първо сервизното помещение.

Стаята беше тъмна, без прозорци. Вратата зееше полуотворена и в лъча на прожектора Тийл успя да види само няколко жълти шкафа и празните места за пералня и сушилня. Но той реши да провери и пространството зад вратата, където мислеше, че трябва да е мивката и плочата за гладене. Блъсна силно вратата за да я отвори докрай и скочи бързо вътре, като завъртя лъча в тази посока. Там наистина имаше мивка от неръждаема стомана и вградена маса, но не и убиец.

От години не бе изпитвал подобно напрежение. Не можеше да пропъди от съзнанието си натрапчивия образ на мъртвия мъж и онези празни очни кухини.

„Не само напрегнат“, помисли. „Признай си, посираш се от страх.“

Вече пред къщата, Кен прескочи един тесен ров и се насочи към двойната входна врата, която беше затворена. Огледа се наоколо — никой не се опитваше да избяга. С настъпването на мрака Бордо Ридж приличаше все повече на останки от бомбардировка, отколкото на строящ се квартал. Сенките и прахът създаваха илюзията за срутени стени.

Тийл Портър реши да излезе от сервизната стая, обърна се и понечи да тръгне към коридора, когато изведнъж вдясно от него, между жълтите шкафове, се отвори с трясък вратата на едно широко два и високо шест фута шкафче за метли и онова нещо връхлетя отгоре му като играчка на пружина в магическа кутия и, Господи, за стотна от секундата той помисли, че насреща му е дете със страшна гумена маска. Не можа да го види ясно в слабата светлина на прожектора, защото лъчът не беше насочен към нападателя — но достатъчно за да разбере, че онова е истинско, защото не беше възможно тези очи, като ореоли на лампа в мъгла, да са от пластмаса или стъкло. Стреля с револвера си, обаче той бе насочен в обратна посока, към коридора, и безполезният куршум се заби в отсрещната стена, затова Тийл опита да се извърне, но онова се стовари върху него, съскайки като змия. Успя да стреля още веднъж, този път в пода — изстрелът прокънтя оглушително в затвореното пространство — после разбра, че то го влече обратно, към мивката, а пистолетът бе изтръгнат от ръката му. Изтърва и прожектора, който се изтърколи към един далечен ъгъл. Опита се да забие юмрук между очите на онова нещо, но ръката му едва беше направила половината движение, когато почувства страшна болка в корема, като че ли няколко големи остриета се забиха в него едновременно, и тогава с ужас разбра какво го очаква. Той крещеше, крещеше, а уродливото лице на чудовището от магическата кутия се наведе над него в полумрака, жълтите му очи светеха, Тийл отново закрещя, почувства удар и нови остриета потънаха в меката плът на гърлото му…