Дийн Кунц - Пазители

За миг Айнщайн я погледна втренчено, сякаш размишляваше върху въпроса й. След това прекоси стаята, като стъпваше внимателно в пролуките между редиците снимки, душеше, а погледът му бързо прескачаше вляво и вдясно, докато намери рекламата на портативния стерео касетофон „Сони“. Постави лапа отгоре и обърна очи към Нора.

— Връзката е очевидна — обади се Травис. — Цигулката свири, а касетофонът възпроизвежда музиката. За кучешкото асоциативно мислене това е забележително постижение, но дали наистина означава нещо повече, и то свързано с неговото минало?

— О, сигурна съм, че означава — отвърна Нора.

После попита кучето:

— Познавал ли си някого в миналото, който свири на цигулка?

Кучето се взираше в нея.

Тя продължи:

— Или предишният ти господар е имал касетофон като този?

Кучето не отместваше поглед от нея.

Нора зададе следващия въпрос:

— Може би цигуларят от твоето минало е записвал собствените си изпълнения на касетки?

Кучето премигна и започна да вие тихо.

— Е, добре — не спираше тя. — Има ли тука друга картинка, която можеш да свържеш с цигулката и касетофона?

Айнщайн огледа рекламата на „Сони“, като че ли мислеше, а после влезе между други две редици снимки, като този път спря до едно списание, върху чиито страници се виждаше лекар от Синия Кръст с бяла престилка, изправен до леглото на току-що родила майка с малкото си бебе в ръце. Върху лицата на доктора и майката грееха широки усмивки, а детето излъчваше спокойствие и невинност като младенеца в ръцете на Богородица.

Нора допълзя на четири крака близо до кучето и му каза:

— Тази картинка напомня ли ти за семейството, при което си живял?

Ретривърът отново я гледаше объркан.

— Хората, при които си живял преди, са били майка, баща и малко бебе?

Кучето стоеше втренчено.

Както седеше на пода, облегнат върху седалката на канапето, Травис каза:

— Боже мой, изглежда сме изправени пред един истински случай на прераждане. Може би нашият Айнщайн си спомня, че е бил лекар, майка и бебе в някой предишен живот.

Нора не удостои това предположение с отговор.

— И то бебе, което свири на цигулка — отбеляза Травис.

Застанала върху коленете и ръцете си като куче, Нора стоеше на две-три стъпки, буквално лице в лице, срещу ретривъра.

— Е, виждам, че така не стигаме до никъде. Трябва да те накараме да правиш и нещо друго, а не само да свързваш картинките една с друга. Ще опитаме да ти задаваме въпроси за тях, а ти някак да им отговаряш.

— Дай му лист и молив — обади се Травис.

— Говоря сериозно — Нора започваше да губи търпение към забележките на Травис, но не и към кучето.

— Знам, че е сериозно — каза Травис, — но ми изглежда и смешно.

За миг тя отпусна глава като куче през летните горещини, а после изведнъж погледна Айнщайн и попита:

— Всъщност колко си умен, рошльо? Искаш ли да ни докажеш, че си гений? Искаш ли нашето възхищение и уважение да бъдат вечни? Трябва да направиш само едно нещо: научи се да отговаряш на моите въпроси просто с „да“ или „не“.

Кучето бе вперило поглед в нея с очакване.

— Ако отговорът на въпроса ми е „да“, махай с опашка — каза Нора. — Но само ако отговорът е „да“. Докато трае изпитът ти, ще се наложи да избягваш въртенето й просто по навик или защото си развълнуван. Ще я размахваш само ако искаш да кажеш „да“. А искаш ли да отговориш с „не“, излай веднъж. Само веднъж.

Травис отново се намеси:

— Две излайвания значат: „Предпочитам да си гоня котките по двора“, а три — „Донесете ми веднага бира «Бадуайзър»“.

— Не го обърквай — каза Нора рязко.

— Защо не? А той как ме обърква?

Кучето даже и не погледна Травис. Големите му кафяви очи внимателно и с търпение следяха Нора, докато отново обясни какво значи махване на опашка и лаене.

— А сега — продължи тя неотклонно, — да опитаме. Айнщайн, разбираш ли знаците за „да“ и „не“?

Ретривърът завъртя опашка пет-шест пъти и спря.

— Случайно съвпадение — не преставаше Травис. — Не значи нищо.

Нора се поколеба малко, докато придаваше на следващия си въпрос подходяща форма:

— Знаеш ли моето име?

Опашката се размаха кратко.

— Името ми… Елън ли е?

Кучето излая. Не.

— Името ми… Мери ли е?

Едно излайване. Не.

— Името ми… Нона ли е?

Кучето завъртя очи, сякаш искаше да я укори, че се опитва да го измами. Но не помръдна опашка. Излая веднъж.

— Името ми… Нора ли е?

Айнщайн размаха бясно опашката си.