Дийн Кунц - Пазители

Нора знаеше малко за кучетата, но й се стори, че Айнщайн е необичайно тревожен и любопитен. Той често сядаше на различни места, за да наблюдава посетителите, които очевидно го вълнуваха.

А Нора я вълнуваше всичко. Това беше първият й обяд в ресторант, и въпреки че бе чела в хиляди романи как хората обядват и вечерят в ресторанти, изпитваше възторг и учудване от всичко. Розата в млечнобяла ваза. Корицата на менюто с релефно написаното име на заведението. Маслото, оформено в малки кръгчета като цветчета и после поставено в купа натрошен лед. Резенчето лимон в ледената газирана вода. Особено я заинтригува салатата от парени зеленчуци в ъгъла на чинията.

— Виж това — каза тя на Травис, след като сервитьорът поднесе ястието и си тръгна.

Той погледна намръщено в нейната чиния и каза:

— Нещо не е наред ли?

— Не, не. Виж… тези зеленчуци.

— Малки морковчета, малки тиквички.

— Къде ги намират такива миниатюрни? И погледни как са оформили отвън това доматче. Толкова е красиво. Как намират време да изпипват всичко така добре?

Тя знаеше, че това, което я изумява толкова, за него беше обичайно, знаеше, че учудването й разкрива липсата на опит и познания за света и в неговите очи изглежда като дете. Често се изчервяваше, понякога даже заекваше от объркване, но не можеше да се въздържи от коментари за чудесата наоколо. Травис почти непрекъснато беше усмихнат, но тя благодареше на Бога, че това не е оная покровителска усмивка; изглежда му беше наистина приятно да гледа как тя се радва на новите си открития и малките удоволствия на живота.

Когато привършваха кафето и десерта — сладкиш от киви за нея, ягодов крем — за Травис и цял шоколадов еклер специално за Айнщайн — Нора разбра, че е провела най-дългия разговор в живота си. Те прекараха два часа и половина без минутка глупаво мълчание, говорейки главно за книги, защото при отшелническия живот на Нора любовта към книгите беше единственото общо нещо между тях. Книгите и самотата. Изглежда той наистина се интересуваше от нейното мнение за писателите и имаше някои изумителни прозрения за творбите им, прозрения, които й бяха убягнали. За един следобед тя се смя повече, отколкото за цяла година преди. Това преживяване толкова я въодушеви, че понякога се чувстваше замаяна и когато напускаха ресторанта, вече не можеше да си спомни какво точно са казали; всичко се превърна в пъстра бъркотия. За нея това беше същото сетивно претоварване, което би почувствал човек от първобитно племе, ако се озове изведнъж в центъра на Ню Йорк Сити, затова й беше нужно време да поеме и усвои всички впечатления от днешните събития.

До ресторантчето отидоха пеша от нейната къща, където Травис беше оставил камионетката си и сега вървяха обратно, като Нора държеше каишката на кучето през цялото време. Айнщайн нито веднъж не се дръпна, нито оплете каишката в краката й, а подтичваше до нея или пред нея, като сегиз-тогиз я поглеждаше с толкова мило изражение, че тя не можа да сдържи усмивката си.

— Той е добро куче — каза тя.

— Много добро — потвърди Травис.

— И така добре се държи.

— Да, обикновено.

— И е тъй умен.

— Не го хвали прекалено.

— Да не се страхуваш, че ще стане суетен?

— Той вече е достатъчно суетен — отвърна Травис. — Ако стане по-суетен, ще бъде непоносим.

Кучето се обърна, погледна нагоре към Травис и звучно изсумтя, сякаш се подиграваше със забележката на господаря си.

Нора се засмя.

— Понякога ми се струва, че разбира поти всяка дума, която казваш.

— Понякога — съгласи се Травис.

Когато пристигнаха до дома й, Нора искаше да го покани вътре. Но се опасяваше, че поканата ще прозвучи твърде смело и не беше сигурна дали Травис няма да я разбере погрешно. Тя знаеше, че това са колебания на нервна стара мома, знаеше, че може — и трябва — да има доверие в него, но изведнъж в паметта й се изправи леля Вайълет и започна да бълва мрачни предупреждения за мъжете и Нора загуби волята да направи това, което знаеше, че е правилно. Денят мина чудесно и сега тя потръпваше от мисълта, че ако се опита да го продължи, ще стане нещо неприятно, ще опорочи хубавия спомен и ще я остави в лошо настроение, затова просто благодари за обяда и дори не посмя да му стисне ръката.

Но все пак се наведе и прегърна кучето. Айнщайн подуши шията й, лизна я веднъж, като я накара да се хили от гъдел. От устата й никога преди не бяха излизали подобни звуци. Тя можеше да го вземе в ръце и да го гали с часове, ако любовта й към кучето не бе само фон, на който изпъкваха опасенията от Травис.