Дийн Кунц - Пазители

Но както гледаше чувала с тялото, Лем изведнъж разбра, че във формата на трупа има нещо нередно. Просто отбеляза:

— Главата я няма.

— На вас, федералните, май нищо не може да ви убегне, а?

— Бил е обезглавен? — думите едва излизаха от устата на Клиф Соумз.

— Елате с мене — каза Уолт и ги поведе към другата стая.

Тя беше голяма, макар и примитивна кухня с ръчна водна помпа над мивката и старомодна печка за дърва.

Освен главата, в кухнята нямаше други следи от насилие. Разбира се, и главата стигаше. Беше поставена в средата на масата. В чиния.

— Господи — тихо промърмори Клиф.

Когато влязоха в стаята, един полицейски фотограф правеше снимки на главата от различни ъгли. Още не беше свършил, но се отдръпна, за да могат да виждат по-добре.

Очите на мъртвия мъж ги нямаше, бяха изтръгнати.

Клиф Соумз беше тъй побелял, че луничките му изпъкваха като пламъчета върху кожата.

На Лем му се повдигна, но не просто от станалото с Уес Далбърг, а от мисълта за всичките убийства, които предстояха. Той се гордееше със способностите си да ръководи и разследва и знаеше, че ще се справи с този случай по-добре от всеки друг. Но освен това беше достатъчно твърдоглав и практичен, за да подцени който и да е противник или да вярва, че може бързо да се измъкне от сегашния кошмар. Нужни бяха много време, търпение и късмет за проследяването на убиеца, а дотогава щяха да се появят доста трупове.

Главата не беше просто отрязана от тялото на мъртвия. Убиецът не беше действал толкова чисто. Изглеждаше, че е дъвкана, разкъсвана със зъби и накрая — изтръгната.

По ръцете на Лем изведнъж изби пот.

Странно… В празните очни кухини на главата като че ли имаше широко отворени очи, които го гледаха втренчено.

Една капчица ледена пот се спусна точно по средата на гърба му, по гръбначния стълб. Беше по-уплашен от всякога, никога не бе помислял, че може да изпита подобен страх — но в никакъв случай нямаше да допусне друг да поеме тази задача. Беше жизненоважно за сигурността на нацията и обществената безопасност да се действува безпогрешно в извънредните обстоятелства, а той не вярваше, че някой друг ще се справи като него. Това не бяха само болни амбиции. Всички казваха, че е най-добрият и той знаеше, че са прави; самочувствието му беше оправдано и не се преструваше на скромен. Това беше негово разследване и той щеше да издържи до края.

В домашното му възпитание неговите родители твърде много държаха на чувството за дълг и отговорност. „Един чернокож — обичаше да казва баща му — трябва да върши работата си дваж по-добре от белия, за да му имат изобщо доверие. Това не бива да те огорчава. И не си заслужава да се противиш. То си е просто факт. Все едно да се противиш на студеното време през зимата. Трябва не да се инатиш, а да приемеш живота такъв, какъвто е и да работиш с удвоени сили — само така ще постигнеш целите си. А ти трябва да успееш, защото си първи между всичките си братя…“ Поради това възпитание Лем не можеше да върши работата си другояче, освен да се отдава всецяло и без колебание на всяко поръчение. Ужасяваше се от мисълта за неуспех и въпреки че това рядко се случваше, със седмици беше дълбоко потиснат, ако му се изплъзнеше успешното приключване на някой случай.

— Може ли да поговорим насаме за минутка? — помоли Уолт и тръгна към отворената задна врата на къщата.

Лем кимна. А на Клиф каза:

— Остани тука. И направи така, че никой — патолозите, фотографът, униформените ченгета, НИКОЙ — да не си тръгне преди да съм успял да говоря с тях.

— Да, сър — отвърна Клиф. После тръгна бързо към предната част на къщата да съобщи на всички временната забрана за напускане — и да се отърве от погледа на безоката глава.

Лем последва Уолт Гейнз на полянката зад сградата. Забеляза, че там се търкалят една метална кофа и дърва за горене и спря да ги разгледа.

— Мислим, че всичко е започнало оттук — каза Уолт. — Може би Далбърг е излязъл да вземе дърва за камината. Може би нещо е изскочило от гората насреща, той е хвърлил кофата по него и после се е втурнал вътре в къщата.

Те стояха в лъчите на кърваво-оранжевото следобедно слънце, обградени от дървета и се взираха в червеникавите сенки и тайнствените зелени дълбини на гората.

Лем беше неспокоен. Чудеше се дали беглецът от лабораторията на Уедърби е някъде наблизо и ги наблюдава.

— Какво се е случило? — попита Уолт.

— Не мога да ти кажа.

— Национална сигурност?

— Точно така.