Дийн Кунц - Пазители

— Не е много вероятно — отвърна Травис.

Когато Травис бутна вратата на кухнята, шумът там беше намалял. На пода лежаха два стола с високи облегалки. Върху плочките бяха разпилени отломките от порцеланов съд за сладкиши на сини цветчета, а самите сладкиши от овесено брашно се търкаляха навсякъде по стаята — някои още цели, други — натрошени или смачкани. Бегачът седеше в единия ъгъл, голите му крака — свити, а ръцете — кръстосани върху гърдите отбранително. Едната му обувка я нямаше и Травис реши, че това е дело на кучето. Дясната му ръка кървеше, което пък беше работа на Нора Девън. Кървеше и левият му прасец, но тази рана очевидно бе от кучешко ухапване. Айнщайн го пазеше от безопасно за ритник разстояние, но винаги готов да го захапе, ако оня имаше неблагоразумието да се опита да напусне ъгъла.

— Добра работа — каза Травис на кучето. — Наистина добре свършена.

Айнщайн зави тихо, което значеше, че приема похвалата. Но когато бегачът реши да мръдне от ъгъла, тихото виене се превърна мигновено в ръмжене. Айнщайн го захапа и той веднага се намести пак в ъгъла.

— Твоята е свършена — каза Травис на бегача.

— Той ме ухапа! Те и двамата ме ухапаха — гузен гняв. Учудване. Неверие. — УХАПАХА ме.

Както много други самонадеяни побойници, които цял живот си мислят, че никой не може да им се опре, и този мъж беше потресен от откритието, че и него могат да го набият и наранят. Той от опит знаеше, че хората винаги се отдръпват примирени, стига само да ги притисне достатъчно и в погледа му да гори лудост и подлост. Мислеше, че не е възможно да е губещ. Обаче сега лицето му беше бледо и, изглежда, беше в шоково състояние. Травис взе телефона и се обади в полицията.

Късно сутринта в четвъртък, двадесети май, когато Винсент Наско се завърна от еднодневната си ваканция в Акапулко, първото нещо, което направи на международното летище в Лос Анджелиз, беше да си купи „Таймс“ — още преди да се качи на междуградското автобусче (наричаха го лимузина, но си беше автобусче) за окръг Ориндж. Докато пътуваше към градската си къща в Хантингтън Бийч, хвърли поглед на вестника и на трета страница видя статията за пожара в лабораториите Банодайн, град Ървин. Пламъците бяха избухнали малко след шест часа вчера сутринта, когато Винс пътуваше към летището, за да хване самолета за Акапулко. Едната от двете сгради на Банодайн беше погълната от пламъците преди още пожарникарите да ги овладеят.

Беше почти сигурно, че същите хора, които бяха платили на Винс да убие Дейвис Уедърби, Лотън Хейнз, Ярбекови и Хъдстънови, са наели и човек, който да запали фитила на Банодайн. Изглеждаше, че те се опитват да унищожат цялата информация за проекта „Франсис“ — не само в картотеките на Банодайн, но и в главите на учените, участвали в изследователската работа.

Но вестниците не казваха нищо за отбранителните контракти на Банодайн, които очевидно не бяха известни на обществеността. Пишеха за тази компания само, че е „водеща в индустрията на генното инженерство, със специална насоченост към създаването на революционно нови лекарствени средства посредством преструктурирането на ДНК.“

В пламъците беше загинал един нощен пазач. „Таймс“ не предлагаше обяснение защо той не е успял да избяга от огъня. Според Винс нападателите го бяха убили, а след това — изгорили, за да прикрият следите си.

Междуградското автобусче докара Винс досами вратата на къщата му. Стаите й бяха сенчести и хладни. Върху голия под можеше да се чуе ясно и отчетливо всяка стъпка, а ехото й кънтеше в почти празната къща.

Притежаваше жилището от две години, но все още не го беше обзавел с мебели. Всъщност в столовата — една студена дупка — и в две от трите спални нямаше нищо друго, освен евтини завеси срещу нежелателно заничане отвън.

Винс живееше с мисълта, че тази градска къща е само една кратка спирка, временно убежище преди някой ден да заживее в друга къща, до плажа в Ринкон, легендарен с прибоя и сърфистите си; там, където огромното бушуващо море беше самия живот. Но празнотата на жилището не идеше от временния му характер в житейските планове на Винс. Той просто обичаше голите бели стени, чистия бетонен под и пустите стаи.

В бъдеще, когато се сдобиеше с мечтаното жилище, Винс щеше да облицова с бели керамични плочки подовете и стените във всичките си големи стаи. Там нямаше да има дърво, нито камък или тухли, нито някакви декоративни плоскости, които според другите хора създавали усещане за „топлина“ и уют. Мебелировката щеше да бъде създадена по негови указания, с емайлирани метални части и облицовка от бял винил. Според него единственото допустимо изключение от лъскавите бели повърхности бяха неизбежното стъкло и блестящата сива стомана. И вече там, изолиран в това жилище-мечта, той най-сетне щеше да се почувства спокоен и в свой собствен дом за първи път в живота си.