Дийн Кунц - Пазители

Травис каза:

— Добре де, на кого да звънна? На Ласи, на Рин Тин Тин или на Стария Викач?

Кучето го гледаше с тъмните си, почти човешки очи, които бяха по-изразителни от всякога, но не можеха да предадат точното желание на животното.

— Слушай какво ще ти кажа — обърна се към него Травис. — Ти може би четеш моите мисли, но аз не мога да чета твоите.

Хленчейки от безсилие, ретривърът изтича вън от стаята и изчезна зад ъгъла на късия коридор, който водеше към банята и двете спални.

Отначало Травис мислеше да го последва, но после реши да почака и да види какво ще стане.

След по-малко от минута Айнщайн се върна, понесъл в уста една фотография осем на десет инча с позлатена рамка. Изпусна я на пода до телефонния указател. Беше снимка на Пола, която той държеше на нощната масичка до леглото си. Направиха я в деня на сватбата, десет месеца преди тя да почине. На снимката изглеждаше много красива — и измамно здрава.

— Не става, момчето ми. Не мога да се обаждам на мъртвите.

Айнщайн изсумтя, сякаш осъждаше дебелоглавието на Травис. Сетне отиде до една кошница за списания в ъгъла, преобърна я, разпилявайки на пода цялото й съдържание и се върна с един брой на „Тайм“, който постави до снимката в позлатена рамка. С предните си лапи подращи по списанието, докато го отвори, а после почна да обръща страниците, като междувременно скъса няколко.

Травис седна на ръба на креслото, наведе се напред и загледа с интерес.

Айнщайн няколко пъти спира, за да разгледа отворената страница на списанието, след това продължи да го разгръща с лапа. Най-накрая стигна някаква реклама на автомобил, до който стоеше много красива брюнетка. Погледна нагоре към Травис, после надолу към рекламата, пак към Травис и излая слабо.

— Не те разбирам.

Айнщайн отново започна да разгръща страниците с лапа, докато стигна до реклама, в която усмихната блондинка държеше в ръка цигара. Изпръхтя към Травис.

— Коли и цигари? Да не би да искаш да ти купя кола и пакетче „Вирджиния Слимз“?

След като отново посети прекатурената кошница със списания, Айнщайн се върна с брой на списанието за недвижими имоти, което упорито се появяваше в пощенската кутия, въпреки че Травис беше вън от бизнеса вече втора година. Кучето прерови и него с лапи, докато намери една реклама с красива брюнетка, очевидно представителка на агенция за недвижими имоти, защото носеше униформеното яке на фирмата „Сенчъри 21“.

Травис погледна снимката на Пола, блондинката с цигара, след това наперената представителка на „Сенчъри 21“, спомни си и за другата реклама с брюнетката и автомобила и тогава каза:

— Жена? Искаш да се обадя… на някоя жена?

Айнщайн излая.

— Коя?

Айнщайн леко захапа китката на Травис и се опита да го дръпне от креслото.

— Добре, добре, да тръгваме. Следвам те.

Айнщайн беше упорит и последователен. Не пусна ръката му, докато не го накара да премине през хола, столовата, до стенния телефон в кухнята. Там вече пусна Травис.

— На коя? — попита отново Травис, но изведнъж се сети. Имаше само една жена, която познаваха двамата — и той, и кучето.

— Не става ли дума за дамата от днешната разходка в парка?

Айнщайн завъртя опашка.

— И мислиш, че тя ни звъня току-що?

Опашката се завъртя по-бързо.

— Как можа да разбереш кой се обажда? Та тя не каза нито дума. И какво искаш в края на краищата? Да основеш бюро за запознанства?

Кучето бафна два пъти.

— Е, да, наистина беше красива, но не беше моя тип, приятелче. Не ти ли се стори малко странна, а?

Айнщайн излая веднъж към него, изтича до кухненската врата, скочи два пъти върху нея, обърна се към Травис, излая пак, обиколи в тръс масата, като все лаеше, после пак се втурна към вратата, скочи отгоре й и постепенно стана ясно, че е силно разтревожен от нещо.

От нещо, свързано с жената.

Тя имаше някакви неприятности в парка този следобед. Травис си припомни гадния тип със спортни гащета. Беше предложил да помогне на жената, но тя отказа. Но сега беше премислила всичко и му звънна преди минути, обаче нямаше смелост да разкаже за бедата си?

— Наистина ли мислиш, че тя се обади?

Опашката пак се завъртя.

— Може… но даже и да е била тя, не е разумно да се намесвам.

Ретривърът скочи върху му, захапа единия крачол на дънките и бясно задърпа дебелия плат така, че Травис почти загуби равновесие.

— Добре, стига вече! Ще го направя. Дай ми проклетия указател.

Айнщайн го пусна и излезе тичешком от стаята, като се хлъзгаше по гладкия линолеум. Върна се с указателя в уста. Травис вече държеше книгата, когато разбра, че без да се замисля, е пожелал с думи кучето да направи нещо и то го направи на часа. Беше вече свикнал и приемаше без съмнение необикновения ум и възможности на това същество.