Дийн Кунц - Пазители

Хейнз отпърво мигаше глупаво и изглеждаше объркан, а сетне пентотала го унесе. Под действието на наркотика той потвърди всичко, казано вече на Винс относно Банодайн и проекта „Франсис“.

Когато унесът на Хейнз премина, Винс се повесели малко, като насочваше Тазера към него докато батериите съвсем свършиха. Ученият се гърчеше и подритваше като полусмачкан воден бръмбар и риеше мъха с глезени, глава и ръце.

Когато не можеше да използува Тазера повече, Винс го би до нов припадък с кожената палка, сетне го уби, като заби тирбушона между две ребра и го криви, докато умъртви туптящото сърце.

С-с-с-с-нап.

През цялото време тропическата гора беше тиха като гробница, но Винс усещаше как го гледат хиляди очи, очите на диви същества. Той вярваше, че потайните наблюдатели одобряват стореното с Хейнз, защото начинът, по който ученият живееше, беше оскърбление за естествения ред на нещата, естествения закон, на който се подчиняват всички същества от джунглата.

Каза „благодаря“ и на Хейнз, но не целуна мъртвия мъж. Не го целуна по устата. Нито по челото. В жизнената енергия на Хейнз имаше сила и затова той я прие, но тялото и духът му бяха нечисти.

От парка Нора тръгна право към къщи. Тя не можеше вече да върне стремежа към приключения и свобода от сутринта и ранния следобед.

Затваряйки вратата след себе си, тя заключи бравата, после пусна глухите болтове и накрая сложи месинговата верига. Мина през стаите на първия етаж, като дръпна плътно завесите на всички прозорци да не би Артър Стрек да наднича вътре, ако е решил да броди наоколо. Но тъй като вътре стана непоносимо тъмно, тя запали всички лампи в стаите. Пусна кепенците в кухнята и провери ключалката на задната врата.

Мисълта за Стрек не само я измъчваше; в нея се загнезди усещането за нещо нечисто. Повече от всичко искаше да стои дълго под горещия душ.

Изведнъж усети слабост и треперене в нозете си и главата й внезапно се замая. Трябваше да хване здраво кухненската маса, за да запази равновесие. Тя знаеше, че ако тръгне нагоре по стълбите точно сега, ще падне, затова седна, постави ръце върху масата, опря глава в тях и зачака да се почувствува по-добре.

След като замайването попремина малко, тя си спомни за бутилката коняк в шкафа до хладилника и реши, че една глътка ще й помогне да стане на крака. Беше купила тоя коняк — Реми Мартин — след като Вайълет почина, защото леля Вайълет не одобряваше никакви силни напитки, с изключение на частично ферментиралото ябълково вино. След погребението Нора си наля една чашка коняк — като акт на непокорство. Не й хареса и изхвърли голяма част от съдържанието в мивката. Но изглеждаше, че сега глътка коняк ще спре треперенето.

Но първо отиде до чешмата и изми ръце с най-горещата вода, която можа да изтърпи, като няколко пъти използува сапун, а после — течност за миене на съдове „Айвъри“ и така изстърга от кожата си всички следи от докосване на Стрек. Когато свърши, ръцете й бяха червени и изглеждаха ожулени.

После сложи бутилката коняк и една чашка на масата. Беше чела по книгите, как някой от героите седи и пие петото питие с тежка мъка на сърце и се мъчи да удави второто в първото. Понякога те успяваха, защо да не успее и тя. Ако проклетият коняк подобреше душевното й състояние поне мъничко, тя беше готова да изпие цялата бутилка.

Но очевидно нямаше дарбата да пие. Прекара следващите два часа над единствената чашка Реми Мартин.

Ако се опиташе да отклони мислите си от Стрек, безпощадно започваха да я мачкат спомените за леля Вайълет, а когато си наложеше да не мисли за Вайълет, веднага изплуваше Стрек; ако успееше да изхвърли и двамата от съзнанието си, се появяваше Травис Корнъл, човекът от парка — но мисълта за него също не я успокои. Изглеждаше приятен човек — любезен, учтив, загрижен и даже успя да отстрани Стрек. Но вероятно и той беше лош като Стрек. Ако му дадеше повече аванс, Корнъл сигурно щеше да стори с нея същото, което се опита Стрек. Вярно, леля Вайълет беше тиранин — извратена и зла — но нейното убеждение, че е опасно да се общува с други хора, изглеждаше все по-правилно.

А, и кучето. Това беше друго. Тя изобщо не се страхуваше от него — дори когато то се втурна към пейката със свиреп лай. Тя разбра някак, че ретривърът — Айнщайн, както го нарече господарят му — не лаеше нея, а гневът му беше насочен към Стрек. Като стоеше до Айнщайн, тя се чувстваше в безопасност и защитена, даже и ако Стрек беше надвесен върху й.