Дийн Кунц - Пазители

Може би трябва да си вземе свое куче. Вайълет се отвращаваше от самата мисъл за домашни животни. Но Вайълет беше мъртва, мъртва завинаги, и никой не можеше да попречи на Нора да си вземе собствено куче.

Освен…

Да, в нея имаше някакво особено усещане, никое друго куче не може да й даде дълбокото чувство на сигурност, получено от присъствието на Айнщайн. Тя и ретривърът моментално установиха емоционална връзка.

Разбира се, беше възможно да приписва на кучето качества, които то няма, само защото я спаси от Стрек. Естествено беше да вижда в него спасител, неин доблестен защитник. Но въпреки че упорито се мъчеше да не злоупотребява с мисълта, че Айнщайн не е като другите кучета, все пак усещаше, че е особен и беше убедена — никое друго куче освен Айнщайн не може да й осигури същата защита и другарство.

Едничката чашка Реми Мартин, пита цели два часа и мисълта за Айнщайн всъщност оправиха малко настроението й. И което е по-важно, конякът и спомените за кучето й дадоха смелост да отиде до кухненския телефон, решена да се обади на Травис Корнъл, като му предложи да купи кучето. В края на краищата той й бе казал, че го има само от един ден, значи, не беше възможно да е дълбоко привързан към него. За една добра цена може би щеше да го продаде. Тя обърна няколко страници в указателя, намери номера на Корнъл и го набра.

Той отговори при второто позвъняване.

— Ало?

Като чу гласа му, разбра, че всеки опит да купи кучето от него означава да му даде лост, с който той може да разбие вратите на нейния живот и да се натрапи там. Беше забравила, че и той може да е опасен колкото Стрек.

— Ало? — повтори гласът.

Нора се двоумеше.

— Ало? Има ли някой насреща?

Тя постави слушалката без да промълви дума.

Преди да говори с Корнъл за кучето, беше нужно да измисли някакъв подход, който да обезсърчи евентуалния му опит да нахлуе в живота й, ако, всъщност и той беше като Стрек.

Когато телефонът звънна пет минути преди пет, Травис изпразваше консерва „Алпо“ в купичката на Айнщайн. Ретривърът го гледаше с интерес и ближеше бърните си, но показа сдържаност, като изчака и последните трохи да попаднат в купичката.

Травис отиде до телефона, а Айнщайн — при храната си. Когато никой не отговори на първото му повикване, Травис отново каза „Ало“ и кучето вдигна глава от храната. След като Травис накрая попита кой се обажда, Айнщайн прояви по-голям интерес, притича през кухнята и впери поглед към слушалката в ръката му.

Травис я постави върху апарата и се обърна, но Айнщайн остана там, втренчен в стенния телефон.

— Вероятно са набрали погрешно.

Айнщайн погледна към него, после пак към телефона.

— Или са деца, които се мислят за много умни.

Айнщайн започна да вие нещастно.

— Какво те гризе?

Айнщайн просто стоеше на мястото си, с поглед прикован към телефона.

Травис каза с въздишка:

— Виж какво, аз не мога да издържа на повече чудеса за един ден. Ако ти се играе на гатанки, прави го без мене.

Искаше да види първите вечерни новини преди да си приготви вечеря, затова взе едно диетично Пепси от хладилника и влезе в хола, като остави кучето да общува насаме с телефона. Включи телевизора, седна в голямото кресло, отвори капачката на Пепсито — и тогава чу, че Айнщайн създава неприятности в кухнята.

— Ей, какво правиш там?

Дрънкане. Трополене. Звук от челюсти, стържещи твърда повърхност. Топуркане. После още едно.

— Каквото и да трошиш, дяволе — предупреди Травис, — ще ти се наложи да го плащаш. А как мислиш да спечелиш мангизите? Може би ще отидеш в Аляска да работиш за някоя шейна като впрегатно куче?

Кухнята утихна. Но само за секунда. След това нещо издрънча два пъти, тракна, изшумоля и отново се чу стържене на челюсти.

Травис не мислеше, че ще прояви такъв интерес. Спря звука на телевизора с дистанционното управление.

Нещо се удари с трясък в пода на кухнята.

Травис имаше намерение да види какво става, но точно преди да стане от креслото, се появи Айнщайн. Неуморимото куче носеше в зъбите си телефонния указател. Сигурно беше скачал много пъти върху кухненската полица, където лежеше книгата и я бе придърпвал малко по малко с лапа докато падне на пода. Прекоси хола и остави указателя пред креслото.

— Какво искаш от мене? — попита Травис.

Кучето побутна книгата с нос, после погледна Травис с очакване.

— Искаш да се обадя на някого ли?

— Уф.

— На кого?

Айнщайн пак натика нос в книгата.