Дийн Кунц - Пазители

След едно нервно потръпване той също разбра, че кучето не би му донесло указателя в хола, освен ако не беше съвсем наясно с предназначението на тази книга.

— За Бога, рошава муцуно, добро име ти измислихме, а?

Въпреки че Нора не обичаше да вечеря по-рано от седем, тази вечер беше гладна. Утринната разходка и чашката коняк й дадоха апетит, който дори мислите за Стрек не можаха да развалят. Но не и се готвеше, затова сложи в една чиния пресни плодове, малко сирене и един затоплен във фурната кроасон.

Нора имаше навика да вечеря в стаята си, легнала с някое списание или книга в ръка, защото там се чувстваше най-щастлива. Точно приготвяше чинията за отнасяне в спалнята, когато телефонът звънна.

Стрек.

Не може да не е той. Кой друг? На нея почти никой не й звънеше.

Слушаше звъненето, замръзнала на място. Когато то престана, тя почувства слабост, подпря се на кухненските шкафове и зачака да започне отново.

След като Нора Девън не отговори на обаждането му, Травис Корнъл беше готов да се върне към новините по телевизията, но Айнщайн беше още възбуден. Ретривърът скочи върху полицата, докопа указателя, събори го на пода, захапа го и изтича през кухненската врата.

Любопитен какво ли ще предприеме кучето сега, Травис го последва и видя, че то чака пред външната врата с указателя между зъбите си.

— Сега пък какво?

Айнщайн постави лапа върху вратата.

— Искаш да излезеш ли?

Кучето се опита да вие, но книгата в устата му го заглушаваше.

— Какво смяташ да правиш навън с телефонен указател? Да го заровиш при кокалите си? Какво ти става?

Въпреки че не получи отговор на нито един въпрос, Травис отвори вратата и пусна ретривърът вън, където късното следобедно слънце заливаше всичко със златните си лъчи. Айнщайн се втурна право към пикапа, паркиран на входната алея. Застана до вратата на пътника и погледна назад с нещо като нетърпение.

Травис отиде до автомобила, погледна ретривъра и въздъхна:

— Подозирам, че искаш да ме заведеш някъде и подозирам, че нямаш предвид сградата на телефонната компания.

Като пусна указателя, Айнщайн скочи към камионетката, постави предните си лапи на вратата и погледна Травис през рамо. Излая.

— Искаш да намеря адреса на госпожица Девън в телефонния указател и после да отидем там. Нали така?

Едно джафкане.

— Съжалявам — каза Травис. — Знам, че ти хареса, но не съм тръгнал да си търся жена. Освен това тя не е моя тип. Вече ти казах това. Аз също не съм нейният тип. Всъщност имам усещането, че никой не може да бъде нейният тип.

Кучето излая.

— Не.

То пусна предните си лапи на земята, втурна се към Травис и отново го хвана за единия крачол на дънките.

— Няма да стане — настоя Травис, като се наведе и хвана Айнщайн за нашийника. — Няма смисъл да разкъсваш целия ми гардероб, тъй като няма да тръгна.

Айнщайн го пусна, освободи се от ръката му и хукна към дългата леха с ярки цветя, където започна бясно да рови земята, изхвърляйки смачкани цветя на алеята зад себе си.

— За Бога, сега какво те прихвана?

Кучето продължи да копае усърдно, като си проправяше път през лехата в различни посоки, с ясното намерение да я съсипе окончателно.

— Хей, спри веднага! — Травис тръгна бързо към ретривъра.

Айнщайн избяга в другия край на двора и започна да рие дупка в тревата.

Травис тръгна подир него.

Айнщайн пак избяга и се насочи към друг ъгъл на лехата, където продължи усърдно да изравя тревата, после се опита да минира по кучешки басейнчето за водопой на птиците и накрая се върна към малкото незасегнати цветя.

Неспособен да хване ретривъра, Травис спря, пое си дъх и изкрещя:

— Стига!

Айнщайн престана да ровичка цветята и вдигна глава, а от устата му висяха смачкани остатъци от коралово червени венчелистчета.

— Отиваме — каза Травис.

Айнщайн пусна цветовете и пристъпи от опустошената леха към пътечката — но много внимателно.

— Не те мамя — обеща Травис. — Щом наистина това има толкова голямо значение за тебе, ще отидем при тая жена. Но един Бог знае как ще обясня поведението си.

Носейки в една ръка подноса с вечерята, а в другата — бутилка „Евиън“, Нора премина по коридора на долния етаж, успокоена от светещите във всяка стая лампи. Когато стигна площадката на втория етаж, натисна с лакът ключа за осветлението на горния коридор. Трябваше да включи доста на брой електрически крушки в следващата поръчка за пазаруване, защото възнамеряваше да оставя всички лампи включени денонощно в обозримото бъдеще. Парите за това изобщо не й се свидеха. Все още под ободряващото въздействие на коняка, тя запя тихо на път към стаята си: