Дийн Кунц - Пазители

— Лунна река, широка повече от миля… 9 9 Класическа бавна джазова мелодия. — Б.пр.

Престъпи прага на стаята си. Вътре, на леглото, лежеше Стрек.

Той се ухили и каза:

— Здрасти, маце.

За миг тя помисли, че вижда привидение, но когато той проговори, разбра, че е истински, изпищя и подносът падна от ръката й, пръскайки плодове и сирене по пода.

— Боже, каква ужасна бъркотия направи — каза той, като се изправи и пусна крака от леглото. Още беше обут в спортните си гащета, дебелите чорапи и обувките за тичане, нищо друго. — Е, няма нужда да го чистиш сега. Първо имаме друга работа. От доста време те чакам да се качиш горе. Чакам те и си мисля за тебе… подготвям се за тебе… — той се изправи. — А сега е време да те науча на това, което никога не си учила.

Нора не можеше да помръдне. Дишането й беше спряло.

Сигурно е дошъл в къщата направо от парка, още преди нея. Отворил е някоя врата, но без да оставя следи от чупене и е чакал тука, в леглото, през цялото време докато тя си е пиела коняка в кухнята. Това изчакване в собствената й стая беше по-гадно от всичко сторено досега — да чака тук и да го гъделичка мисълта как тя идва, да примира от удоволствие, че тя трополи нещо долу в кухнята, без да подозира за неговото присъствие.

Като свършеше с нея, дали щеше да я убие?

Тя се обърна и побягна по горния коридор.

Когато постави ръка върху перилата на стълбите и започна да тича надолу, чу стъпките на Стрек зад себе си.

Втурна се надолу, като вземаше по две-три стъпала наведнъж, ужасена от мисълта, че може да изкълчи някой глезен и да падне и наистина недалеч от горната площадка коляното и се преви и тя се спъна, но успя да продължи и прескочи последните стъпала пред долния коридор.

Стрек я сграбчи изотзад, улавяйки плънката в раменете на роклята и я завъртя с лице срещу себе си.

Още когато Травис качваше бордюра пред къщата на рода Девън, Айнщайн се изправи на седалката, постави двете си лапи върху дръжката на вратата, натисна с цялата си тежест и я отвори. Ето ти нов трик. Той беше навън и хвърчеше към входната алея, а Травис не беше успял даже да изключи двигателя и да дръпне ръчната спирачка.

Секунди по-късно Травис стигна до стъпалата на верандата, точно навреме за да види как ретривърът се изправя на задни лапи и с едната предна удря бутона на звънеца. Звънецът се чуваше и отвън.

Качвайки се по стъпалата, Травис каза:

— Сега пък какъв дявол ти е влязъл в главата?

Кучето пак натисна звънеца.

— Почакай я малко, де…

Когато Айнщайн натисна звънеца трети път, чу как някакъв мъж вика от яд и болка. После чу женски вик за помощ.

Като лаеше тъй свирепо, както вчера в гората, Айнщайн задраска с нокти по вратата, като че ли наистина вярваше, че ще си пробие път през нея.

Травис се доближи и погледна през едно прозрачно ъгълче на прозореца от цветно стъкло. Тъй като коридорът беше ярко осветен, той успя да види двама души, които се биеха само на няколко фута от него.

Айнщайн лаеше и ръмжеше, беше съвсем подивял.

Травис натисна дръжката и видя, че е заключено. Тогава изби с лакът два сегмента от цветното стъкло, пъхна ръка, потърси ключалката, напипа и веригата и успя да влезе, точно когато оня със спортните гащи избута жената настрани и се обърна към него.

Но Айнщайн не остави никаква възможност на Травис да действа. Ретривърът се стрелна през коридора, право към бегача.

Оня постъпи както би постъпил всеки при вида на ядосано куче с тия размери: той побягна. Жената опита да го спре, но само го спъна леко, без да го събори. В края на коридора той се шмугна в някаква отворена врата и изчезна от погледа им.

Айнщайн се втурна покрай Нора Девън и с все сили успя да достигне все още отворената врата, като прецени точно разстоянието и влезе през пролуката, точно когато вратата се затваряше. Изчезна по петите на бегача. В стаята зад тая врата — Травис реши, че е кухнята — се чуваше лудо лаене, ръмжене и викове. Нещо се срути с трясък, после — още по-силен трясък; спортягата нещо ругаеше, а Айнщайн нададе такъв зъл вой, че Травис потръпна — и врявата стана съвсем оглушителна.

Тогава отиде при Нора Девън. Тя се подпираше върху долната част от перилата на стълбите. Попита я:

— Добре ли сте?

— Той почти… почти…

— Но май не можа съвсем — отгатна Травис.

— Не.

Той докосна кръвта върху брадичката й.

— Ранена сте.

— Кръвта е негова — каза тя, като я видя върху пръстите на Травис. — Аз го ухапах, мръсника — тя погледна към неподвижната вече врата. — Не му позволявайте да нарани кучето.