Дийн Кунц - Пазители

Тъй че кой би платил за такава деликатна информация от областта на отбраната, ако не САЩ и Съветите? Може би някой диктатор от третия свят, който иска да подкопае ядрените възможности на свръхсилите? Проектът „Франсис“ можеше да стане лост в ръцете на някой неосъществен Хитлер и да го превърне в световна сила, а той да плати добре за това. Но кой би рискувал да работи с типове като Кадафи? Не и Винс.

Освен това неговата информация беше само за съществуването на революционните изследвания в Банодайн, но той не притежаваше подробностите за това как са постигнати чудесата на проекта „Франсис“. Всъщност нямаше много за продаване, както помисли в началото.

Но някъде дълбоко в съзнанието му от вчера насам се оформяше една идея. И сега, както си блъскаше главата над възможния купувач на информацията, тази идея изведнъж проблесна. Кучето.

Отново в къщи, той седеше в спалнята и гледаше морето. Остана така и след като падна здрач, когато вече не можеше да вижда водите на океана, и мислеше за кучето.

Хъдстън и Хейнз му разказаха толкова много за ретривъра, че това, което знаеше за проекта „Франсис“, макар и много важно и ценно, започна да му се струва нищожно пред ценността на самото куче. Ретривърът можеше да бъде използуван по много начини; той беше една опашата машина за пари. Първо, вероятно беше възможно да го продаде обратно на правителството или пък — на руснаците — за планина пари. Ако успееше да намери кучето, щеше да постигне вечна финансова независимост.

Но как да разбере къде да го търси?

Вероятно в цяла южна Калифорния се провежда операция за издирване — едно безшумно, но всеобхватно търсене. Министерството на отбраната сигурно използува огромни човешки сили в преследването и ако пътищата на Винс и тези хора се пресекат, те вероятно ще пожелаят да разберат кой е. А той не трябваше да привлича вниманието върху себе си в никакъв случай.

Имаше и друго — ако той започне своето издирване от близките подножия на Санта Ана, където най-вероятно се крият бегълците от лабораторията, може да открие не когото трябва.

Може да загуби следата на златния ретривър и да се озове пред Чуждия, а това ще бъде опасно. Смъртно опасно.

Отвъд прозореца на спалнята бронираното с облаци небе и морето се сливаха в нещо мрачно и отдалечено като обратната страна на Луната.

В четвъртък, ден след като Айнщайн залови Артър Стрек в кухнята на Нора Девън, Стрек беше задържан по обвинение във влизане с взлом, нападение с телесна повреда и опит за изнасилване. Тъй като и преди беше осъждан за изнасилване и бе излежал две от трите години присъда, настоящата парична гаранция бе твърде висока, за да може да я плати сам. А и никой нямаше доверие в него за да поръчителства, затова изглеждаше, че ще му се наложи да остане зад решетките, докато делото му влезе в съда — което беше голямо облекчение за Нора.

В петък тя отиде да обядва с Травис Корнъл.

Сама се изненада, когато прие поканата му. Вярно, Травис изглеждаше наистина потресен, като научи за ужаса и насилието, които беше изтърпяла от ръцете на Стрек; вярно, дължеше в някаква степен запазването на честта и може би — дори живота си на това, че той пристигна в решаващия момент. Но наистина не беше възможно за няколко дни да изличи от съзнанието си манията за преследване, втълпявана с години от леля Вайълет. Затова и сега усещаше, спотаено някъде дълбоко в душата й, безпричинно подозрение и тревога. Нора можеше да се уплаши, даже да се ужаси, ако внезапно Травис опиташе да я насили някак — но не беше възможно това да я изненада. Тъй като беше настроена от ранно детство да очаква най-лошото от всички хора, вече можеха да я изненадат само нежността и съчувствието.

Въпреки всичко, тя прие да обядва с него.

Отначало не знаеше защо.

Но не беше нужно да мисли дълго, за да разбере отговора: кучето. Искаше да е близо до него, защото там се чувстваше сигурна и освен това никой преди не й беше дарявал безграничната обич, с която я обсипа Айнщайн. Досега не й се бе случвало да е обичана от когото и да е, затова новото усещане й хареса, нищо, че чувствата проявяваше едно животно. А сърцето й подсказваше, че може да има пълно доверие и на Травис Корнъл, защото Айнщайн му вярваше — а по всичко личеше, че Айнщайн не се лъже лесно.

Обядваха в едно ресторантче на открито, под синьо-бели чадъри, върху маса с ленена покривка, а на кучето бе позволено да седи до тях, макар и вързано за железния крак на масата. Айнщайн се държа добре, като повечето време се излежава кротко. Само от време на време вдигаше поглед и вперваше в тях изразителните си очи, докато не му пуснеха някое късче храна, но изобщо не беше досаден.