Дийн Кунц - Пазители

Като че ли усетила неговото одобрение и уплашена от това, тя отново сведе очи.

Той я попита:

— Госпожице Девън… нещо не е наред ли?

Тя не продума.

— Този мъж… той досаждаше ли ви?

— Не, няма нищо — отговори тя.

С тази приведена глава и свити рамене, притисната към пейката от безкрайната си свенливост, тя изглеждаше толкова лесно ранима, че Травис не можеше просто да стане, да си тръгне и да я остави с проблемите й. Затова каза:

— Ако този мъж ви е досаждал, мисля, че трябва да повикаме някое ченге…

— Не — отговори тя меко, но веднага. След това се измъкна изпод главата на Айнщайн и се изправи.

Кучето скочи от пейката и застана до нея, като я гледаше с любов.

Ставайки, Травис й каза:

— Не искам да се натрапвам, разбира се…

Тя закрачи бързо, но не в посоката, която беше поел бегачът. Айнщайн тръгна по петите й, но когато Травис го повика, спря и се върна обратно с нежелание.

Объркан, Травис я гледа, докато се скри от погледа му — загадъчна и измъчена жена с бозава рокля, безформена като одеждата на монахиня от някоя религиозна секта; облекло, което скриваше женската фигура от погледите на мъжете, за да не ги въведе в изкушение.

Двамата с Айнщайн продължиха разходката си в парка. После отидоха на плажа, където ретривърът беше изумен от гледката на безкрайното бушуващо море и от младежите, танцуващи брейк сред облаци пясък и прах. Той много пъти спираше на брега, взираше се в океана минута-две, после игриво и весело скачаше във вълните на прибоя. По-късно, вече у дома, Травис опита да привлече вниманието на Айнщайн върху книгите, които така го вълнуваха снощи, като се надяваше този път да се добере до това, което кучето очакваше да намери там. Айнщайн подуши донесените от Травис томове без никакъв интерес — и се прозя.

През целия следобед в паметта на Травис натрапчиво и ясно се появяваше образът на Нора Девън. Тя наистина нямаше нужда от съблазнителни дрехи за да завладее ума на един мъж. Стигаше само лицето и тия сиви очи със зелен блясък.

Само няколко часа дълбок сън, и Винсент Наско беше в първия сутрешен самолет на път за Акапулко, Мексико. Регистрира се в голям хотел на брега на залива — блестящ небостъргач, целия от стъкло, бетон и открити тераси — но без уют. След като обу бели проветряващи се обувки и бели памучни панталони и облече светлосиня риза, тръгна да търси доктор Лотън Хейнз.

Хейнз беше на почивка в Акапулко. Трябваше да е на трийсет и девет години. Висок пет фута и единайсет инча, тегло сто и шейсет фута 7 7 Около 178 см, 72.3 кг., 1 инч е равен на 2.54 см, 1 фунт — на 453.6 г.. — Б.пр. , с гъста тъмнокафява коса — съвсем като Ал Пачино, с изключение на червеното родилно петно колкото половиндоларова монета на челото си. Идваше в Акапулко поне два пъти в година, винаги отсядаше в елегантния хотел „Лас Брисас“ на носа в източния край на залива и обичаше често да се заседява в ресторанта до хотел „Калета“ — обичаше го заради леките момичета, които се подвизаваха там и заради гледката към Плая де Калета.

В дванайсет и двайсет по обяд Винс седеше в плетен стол от палмови нишки с удобни жълти и червени възглавнички на маса до прозореца в същия ресторант. Забеляза Хейнз още като влезе. Докторът също седеше до прозореца през три маси от Винс, полускрит от една палма в саксия. Хапваше скариди и пийваше мексиканско вино с една изумителна блондинка. Беше облечена с широки бели панталони, лека горна дреха на ярки райета и половината мъже в ресторанта я бяха зяпнали.

Ако питаха Винс, Хейнз приличаше повече на Дъстин Хофман, отколкото на Ал Пачино. Имаше острите черти на лицето на Дъстин Хофман, даже и носът му приличаше на неговия. Иначе отговаряше точно на описанието. Носеше розови памучни панталони, светложълта риза и бели сандали, които според Винс му придаваха прекалено курортен вид.

Винс привърши обяда си от супа „албондига“ рибни „енчиладас“ в зелен сос и мексиканско безалкохолно питие и плати сметката, точно когато Хейнз и блондинката си тръгваха.

Блондинката караше червено „Порше“. Винс ги следваше в един стар „Форд“ под наем, навъртял стотици хиляди мили, чийто двигател тракаше и гърмеше като цял оркестър от карибски ударни инструменти, а подът му вонеше на мухъл.

В „Лас Брисас“ блондинката остави Хейнз на паркинга, но не го пусна поне още пет минути, докато двамата си стискаха задниците и се целуваха страстно посред бял ден.

Винс беше слисан. Той очакваше Хейнз да има по-развито чувство за благоприличие. В края на краищата, този мъж имаше докторат. Ако образованите хора не крепят традициите на добро поведение, тогава кой? В университетите вече не учат ли маниери и етикет? Нищо чудно, че светът ставаше все по-груб и недодялан от година на година.