Дийн Кунц - Пазители

А той отмъсти бързо и брутално. Още държеше лявата й ръка и тя не можеше да се отскубне. Стискаше я здраво, както и преди и мачкаше костите й. Болеше я, Господи, колко я болеше. Но не искаше да му достави удоволствие с плача си и беше решена да не хленчи нито да го моли, тъй че стисна зъби и замълча. По главата й изби пот и тя помисли, че ще припадне. Но болката не беше най-лошото; най-лошото беше застрашителният поглед в леденосините очи на Стрек. Мачкайки пръстите й, той я бе уловил не само с ръка, но и с поглед — студен и безкрайно чужд. Опитваше се да я сплаши и унижи — и, за Бога, наистина успяваше — защото тя усети в него лудост, с която никога нямаше да се справи.

Когато видя отчаянието й, което очевидно го задоволи повече отколкото вик от болка, той престана да й стиска ръката, но не я пусна. Каза:

— Ще си платиш за това, че ми плю в лицето. И ще ти хареса как ми плащаш.

Отговорът й не прозвуча убедително.

— Ще се оплача на шефа ти и ти ще си загубиш работата.

Стрек само се усмихна. Нора се чудеше защо той не посегна да изчисти лицето си от парченцата сладкиш, но скоро разбра причината: той щеше да накара нея да стори това. Но първо й каза:

— Да си загубя работата? О, че аз вече напуснах мястото в Уодлоу Ти-Ви. Тръгнах си вчера следобед. За да имам време за тебе, Нора.

Тя сниши поглед. Не можеше да прикрие страха си, трепереше от него тъй, че почти й тракаха зъбите.

— Аз никога не се задържам дълго на едно място. Мъже като мене, толкова енергични, лесно се отегчават. Трябва ми движение. Освен това, животът е твърде кратък, за да го пропиляваме в работа, не мислиш ли? Затова стоя на работа само докато спестя малко пари, след това го удрям на живот по крайбрежието докогато мога. А понякога срещам маце като тебе, дето страшно се нуждае от мене, някоя, дето направо плаче за мене и аз, разбира се, й помагам.

Ритни го, ухапи го, издери му очите, казваше си тя.

Но не направи нищо.

В ръката си усещаше тъпа болка. Спомни си колко остра и нетърпима беше тя преди малко.

Неговият глас се промени, стана по-мек, сякаш я успокояваше и вдъхваше смелост, което я уплаши още повече.

— Аз ще помогна и на тебе, Нора. Ще поживея малко у вас. Весело ще е. А, малко си нервна пред мене, но аз те разбирам, наистина. Повярвай ми, момиче, точно това ти трябва и животът ти ще стане съвсем друг, нищо повече няма да е същото, а това е най-доброто, което може да ти се случи.

На Айнщайн много му хареса парка.

Когато Травис освободи каишката, ретривърът изтърча до най-близката цветна леха — големи жълти невени, заобиколени от ивица яркочервени полиантуси — и бавно направи кръг около нея, явно очарован. После доближи една ярка леха с късноцъфтящи лютичета, след това — друга, с импатиени и при всяко откритие опашката му махаше все по-бързо. Казват, че зрението на кучетата е само черно-бяло, но Травис не би се хванал на бас срещу предположението, че Айнщайн вижда всички цветове. Айнщайн подушваше всичко — цветя, храсти, дървета, камъни, захвърлени консервни кутии, купчинки боклук, основата на чешмата-фонтан и всяка стъпка земя под себе си — и несъмнено си създаваше обонятелна „представа“ за хората и кучетата, минали оттам преди него — образи тъй ясни за него, както фотографиите — за Травис.

През цялата сутрин и ранния следобед ретривърът не направи нищо забележително. Всъщност поведението му беше точно като на обикновено куче и тази роля беше толкова убедителна, че Травис мислеше дали почти човешката му интелигентност не го спохожда само в кратки проблясъци — нещо като безболезнени епилептични припадъци. Но след всичко, което стана вчера, необикновената, макар и рядко проявявана природа на Айнщайн, не можеше да се отрече.

Както се разхождаха покрай езерото, Айнщайн изведнъж застина, повдигна малко увисналите си уши и се вгледа в пейката на около шейсет фута от тях, където седеше една млада двойка. Мъжът беше по спортни гащета, а жената носеше доста широка сива рокля; той я държеше за ръката и изглеждаха потънали в дълбокомислен разговор.

Травис се извърна и тръгна към откритата зелена площ на парка, за да ги остави на спокойствие.

Но Айнщайн излая веднъж и се втурна право към двойката.

— Айнщайн! Тук! Върни се веднага!

Кучето не му обърна внимание и като доближи двойката на пейката, започна да лае бясно.

Когато Травис стигна до там, човекът с гащетата беше станал прав. Беше протегнал ръце да се защити и отстъпваше стъпка по стъпка от ретривъра със свити юмруци.