Дийн Кунц - Пазители

— Тревожиш се, че още те преследва ли? — попита Травис.

Кучето изсумтя тихо.

— Е, аз не мисля така — продължи Травис. — Мисля, че не схващаш колко сме далече сега от там. Много на север. Ние бяхме с кола, а то разполага само с краката си и не може да е тръгнало подире ни. Каквото и да е било, то остана далеч от нас, Айнщайн, някъде там в окръг Ориндж, без да разбере къде сме отишли ние. Не трябва да се тревожиш вече от него. Разбираш ли?

Айнщайн подуши и облиза ръката на Травис, като че ли успокоен и благодарен. Но отново погледна през прозореца и издаде едва доловим звук.

Наложи се Травис да го подмами обратно в спалнята. Там кучето пожела да легне при господаря си и за да го успокои, Травис го прие в леглото си.

Вятърът шумолеше в дърветата и свистеше тъжно в стрехите на къщата.

От време на време бунгалото тихо проскърцваше от обичайното нощно наместване на стените.

От улицата избръмча двигател и затрополиха колелата на минаваща кола.

Изтощен от емоционалното и физическо натоварване през деня, Травис скоро заспа.

Малко преди зазоряване отвори очи в просъница и разбра, че Айнщайн пак е на стража пред прозореца на спалнята. Той измърмори тихо името на ретривъра и вяло потупа с ръка по дюшека. Но Айнщайн остана на поста си и Травис отново потъна в дълбок сън.

В деня след сблъсъка с Арт Стрек Нора излезе на дълга разходка с намерението да изследва части на града, които не беше виждала преди. Навремето се разхождаха с Вайълет само веднъж седмично. След смъртта на старата, Нора продължи да излиза, но по-рядко и никога не рискуваше да се отдалечи повече от осем пресечки. Днес имаше намерение да стигне много по-далеч. Това бе първата, макар и малка крачка, по трудния път към усещането за свобода и самоуважение.

Преди да тръгне мислеше дали да не обядва в някой ресторант по пътя. Но никога преди не беше попадала в ресторант. Мисълта за хранене в компанията на непознати и общуване със сервитьори я плашеше. Затова сложи в една книжна чантичка два портокала, ябълка и два сладкиша от овесено брашно. Щеше да обядва сама в някой парк. Даже и това й се стори много смело. Стъпка по стъпка.

Небето беше ясно. Времето — топло. Дърветата изглеждаха свежи от младата пролетна зеленина; бризът полюшваше клоните им едва-едва, колкото да прикрият най-горещите лъчи на палещото слънце. Нора вървеше покрай добре поддържаните къщи, построени в някои от испанските архитектурни стилове, гледаше вратите и прозорците с неподозирано любопитство и мислеше за хората, които живеят вътре. Дали бяха весели? Може би тъжни? Или влюбени? Каква музика и какви книги обичаха? Каква храна? Дали планираха да прекарат отпуските си в някое екзотично място, да видят някоя пиеса в театъра или да посетят нощен клуб?

Никога преди не беше мислила за хората по този начин, защото знаеше, че пътищата им никога няма да се пресекат. Да мисли за тях щеше да е напразна загуба на време и сили. Но сега…

Когато някой идеше насреща, тя навеждаше глава, за да скрие лицето си както винаги беше правила, но скоро събра достатъчно смелост да вдигне очи и да ги погледне. Изненада се много от това, че доста от тях се усмихваха и я поздравяваха. Още повече я учуди, че не след дълго тя сама започна да отговаря на поздравите.

Спря до сградата на Окръжния съд, за да се наслади на жълтите цветове на растението юка и пищната червена бугенвилия, плъзнала по измазаните стени и усукана върху орнаментите на една прозоречна решетка от ковано желязо.

После спря пред стъпалата на катедралата „Мисия на Света Варвара“, построена през 1815 година и започна да разглежда красивата фасада на старата сграда. След това се разходи във вътрешния двор, една част от който се наричаше „Райската градина“ и се качи на западната камбанария.

Постепенно започна да разбира защо в някои от многото прочетени книги Санта Барбара се наричаше едно от най-красивите места на земята. Беше прекарала тука почти целия си живот, но спотаена при Вайълет в дома на фамилията Девън и дори когато се осмелеше да се покаже навън, не виждаше по-далеч от върховете на обувките си — затова сега й се стори, че вижда града за първи път. Той я очарова и я изпълни с трепет.

В един часа беше в парка Аламеда и седна на една пейка с гледка към езерото под три огромни стари финикови палми. Вече я наболяваха краката, но не искаше да се прибира рано. Отвори хартиената чанта и започна обяда си с жълтата ябълка. Никога не й се бе услаждало така. Прегладняла, тя бързо погълна и портокала, прибра обелките в чантата и тъкмо започваше първия сладкиш, когато Арт Стрек седна до нея.