Дийн Кунц - Пазители

Във вторник вечерта, осемнадесети май, той седя на кухненската маса до един сутринта, пи домашно вино от сливи и чете един роман за Макджий от Джон Д. Макдоналд на сребристата светлина от съскащия фенер. По собствените си думи, Уес беше „противообществена отрепка, родена в неподходящ век“, от която обществото не можеше да има никаква полза. Но въпреки това той обичаше да чете за подвизите на Макджий, защото Макджий се бореше с объркания и противен свят отвън и никога не позволяваше на смъртоносните му вихри да го повлекат със себе си.

След като свърши книгата в един часа, Уес излезе навън да вземе дърва за огъня. Поклащаните от вятъра клони на чинарите хвърляха бледи тленни сенки на земята и лъскавата повърхност на шумолящите листа блестеше едва от отражението на лунната светлина. Някъде далеч виеха койоти, докато преследваха някой заек или друга дребна плячка. По-наблизо в храсталака пееха щурци и хладният вятър виеше в по-високите клони на дърветата.

Съчките бяха складирани по цялата дължина на северната стена на постройката. Той извади дъсчицата-резе от дръжката на двойната врата към навеса. Знаеше как е подредил дървата в тясното помещение достатъчно добре, за да работи опипом в тъмното и да напълни голямата кофа за въглища с половин дузина цепеници. Хвана я с две ръце, изнесе я пред вратата и се обърна да залости резето.

Когато застана на едно място, разбра, че койотите и щурците изведнъж са млъкнали. Единствено вятърът още имаше глас… Намръщи се и се обърна да огледа тъмната гора, обгърнала отвсякъде малката полянка, където беше неговата къща.

Нещо ръмжеше.

Уес опипа с поглед нощната гора, която изведнъж му се стори по-зле осветена от луната отпреди минута.

Ръмженето беше басово и злобно. Нищо подобно не беше чувал наоколо за десет години самотни нощи.

Уес беше любопитен, даже загрижен, но не и уплашен. Застана съвсем неподвижен и се заслуша. Изтече около минута без да чуе нещо повече.

Накрая затвори вратата на навеса, залости я с дъсчицата и вдигна кофата с дърва.

Пак ръмжене. После тишина. След това шум от листа и съчки, хрущящи и притискани под нечии стъпки.

Според звука беше на около трийсет ярда. Малко в западна посока от външната постройка. Отзад в гората.

Нещото изръмжа отново, този път по-силно. И по-близо. Сега беше на не повече от двайсет ярда.

Все още не се виждаше от какво иде звукът. Самотната луна пак се криеше зад малък филигранен пояс от облаци.

Като слушаше дебелото и гърлено, но все пак звучно ръмжене, Уес внезапно усети безпокойство. Като дълголетен обитател на Свети Джим за пръв път почувствува, че е в опасност. С кофата в ръце, тръгна бързо към кухненската врата в задната част на къщата.

Шумоленето на раздвижените храсти ставаше по-силно. Съществото в гората се движеше по-бързо от преди. По дяволите, то тичаше.

Уес също се затича.

Ръмженето прерасна в силен, зъл звук: злокобна смесица от кучешко лаене, свинско грухтене, ръмжене на пума; в него имаше и нещо човешко, и нещо съвсем непознато. Беше почти по петите му.

Като завиваше покрай ъгъла на къщата, Уес замахна с кофата и я хвърли силно в посоката, където мислеше, че е животното. Чу как дървата се разпиляват и трополят по земята, чу и металния звук от търкалянето на кофата, но ръмженето ставаше все по-силно и по-близко и той разбра, че не е улучил.

Изтича нагоре по трите стъпала, отвори кухненската врата, влезе вътре и я затръшна след себе си. Пусна резето — мярка за сигурност, която не беше използувал от девет години, откакто свикна със спокойствието на каньона.

Мина през къщата и отиде до главната врата, която също заключи. Беше изненадан от силата на обладалия го страх. Дори ако това навън беше враждебно настроено животно — някоя полудяла мечка, слязла от планините — тя не можеше да отваря врати за да го преследва вътре в къщата. Нямаше смисъл да употребява заключалките, но въпреки това усещаше, че е постъпил правилно. Той действуваше по инстинкт и като опитен трапер знаеше, че на инстинктите трябва да се вярва, дори ако водят до привидно нелогично поведение.

Добре, вече беше в безопасност. Нито едно животно не можеше да отваря врати. Поне за мечките беше сигурен, а това най-вероятно беше мечка.

Но гласът му не беше като мечка. Ето кое караше Уес Далбърг да потръпва: гласът не беше глас на никой от зверовете в тези гори. Той познаваше добре съседите си от дивата природа, различаваше всичките им крясъци, виене и други звуци, които издаваха.