Дийн Кунц - Пазители

Доктор Хъдстън гледаше безмълвно. Върху лицето му беше останал само яркият цвят на струйките кръв — то беше побеляло, мокро и смъртно бледо като на същество, което винаги е плувало в най-непристъпните дълбини на океана.

Винс се надяваше, че онзи не е изпаднал в кататонично състояние.

— Това, което искам да знам, е какво общо имаш с Дейвис Уедърби и Елизабет Ярбек.

Хъдстън премигна, като не отделяше очи от Винс. Гласът му беше прегракнал и треперещ.

— Дейвис и Лиз? За какво става дума?

— Познаваш ли ги?

Хъдстън кимна.

— Откъде ги знаеш? Съученици ли сте? Или някога сте били съседи?

Поклащайки глава, Хъдстън отговори:

— Ние… ние работихме заедно в Банодайн.

— Какво е това Банодайн?

— Лабораториите на Банодайн.

— Къде са те?

— Тука, в окръг Ориндж — каза Хъдстън и даде някакъв адрес в град Ървин.

— С какво се занимавахте там?

— Научни изследвания. Но напуснах преди десет месеца. Уедърби и Ярбек още работят там, но не и аз.

— Какви научни изследвания? — продължи Винс.

Хъдстън се двоумеше.

Винс повтори:

— Бързо и безболезнено — или бавно и гадно?

Докторът му разказа за проучванията, които е правил в Банодайн. Проектът „Франсис“. Опитите. Кучетата.

Историята не беше за вярване. Винс накара Хъдстън да повтори някои подробности по три-четири пъти преди окончателно да се убеди, че всичко е истина.

Като се убеди, че е изстискал всичко от обречения мъж, Винс застреля Хъдстън в лицето бързо и безшумно — леката смърт, която бе обещал.

С-с-с-снап.

Вече в автомобила, по пътя през обгърнатите в тъмнината Лагуна Хилз, Винс обмисляше направената опасна стъпка. Обикновено той не знаеше нищо за своите мишени. Така беше най-безопасно и за него, и за работодателите му. По принцип не искаше да знае с какво горките хора си навличаха такава мъка, защото, ако знаеше, щеше да страда и той. Но сега случаят беше друг. Беше му платено да убие тримата доктори — и, както се оказа, не лекари, а учени — всичките — известни граждани, плюс всеки член на семействата им, изпречил се на пътя му. Изключително. В утрешните вестници нямаше да стигне мястото за новини. Ставаше нещо много голямо и с такова значение, че сега беше моментът да направи големия удар на живота си и да се сдобие с пари, които няма да може да преброи сам. Парите щяха да дойдат от продажбата на секретната информация, измъкната от Хъдстън… но първо трябваше да разбере кой ще иска да я купи. Знанието не беше само стока за продан, то беше и опасно. Заради оная ябълка изхвърлиха Адам и Ева от райските градини. Ако сегашните му работодатели — жената със сладострастния глас и другите в Ел Ей 6 6 Съкратено разговорно название на Лос Анджелиз от началните букви LA. — Б.пр. — някак научеха, че той е нарушил най-основното правило на своя бизнес, ако дочуеха, че е разпитвал една от жертвите си преди да я е очистил, щяха да сключат договор за убийството на Винс. Ловецът щеше да се превърне в плячка.

Но, разбира се, смъртта не го тревожеше много. Беше зареден с твърде много живот. Животът на други хора. Котките имаха девет живота, той — десет пъти повече. Щеше да живее вечно. Беше съвсем сигурен. Само… само още не знаеше точно колко живота трябва да погълне, за да си осигури безсмъртие. Понякога му се струваше, че вече е постигнал абсолютна недосегаемост и вечен живот. Но друг път чувствуваше, че още е уязвим и трябва да погълне повече жизнени енергии преди да постигне мечтаното състояние на божественост. Преди да навлезе с цялото си същество в божествените селения на Олимп, трябваше още малко да стои нащрек тук, долу.

Банодайн.

Проектът „Франсис“.

Ако думите на Хъдстън бяха истина, рискът, поет от Винс, щеше да бъде добре възнаграден, стига само да намери подходящ купувач за информацията. Вече се виждаше много богат.

Уес Далбърг живееше от десет години в груба каменна постройка във високата част на каньона Свети Джим на източния край на окръг Ориндж. Осветлението му осигуряваха няколко фенера „Коулман“, а вода точеше единствено от ръчната помпа до кухненската мивка. Имаше външна тоалетна на около сто фута от задната част на постройката и върху дървената й врата (като проява на остроумие) беше изрязан полумесец.

Уес беше на четиридесет и две години, но изглеждаше по-възрастен. Кожата на лицето му беше обветрена и загрубяла от слънцето. Имаше добре поддържана брада с буйни побелели бакенбарди. Въпреки че изглеждаше на повече години, физическата му сила беше на двадесет и пет годишен. Вярваше, че доброто му здраве се дължи на живота сред природата.