Дийн Кунц - Пазители

Единствената светлина в голямата стая идеше от огъня, но тя не беше достатъчна да разсее сенките в ъглите. По стените се отразяваха и подскачаха призраците на живия пламък. Уес за пръв път си помисли, че електричеството е хубаво нещо.

Той притежаваше 12-калиброва пушка „Ремингтън“, с която ловеше дребен дивеч за да разнообрази диетата от магазински консерви. Тя стоеше на един рафт в кухнята. Помисли дали не е добре да я свали оттам и да я зареди, но зад заключените врати това му се стори излишна паника. За Бога, така щеше да изглежда пъзльо в собствените си очи. Като някой дебел задник от предградията, който пищи при вида на полска мишка. Може би беше достатъчно да изкрещи силно и да плесне с ръце, и нещото в храсталака щеше да го удари на бяг. За действията си той можеше да обвинява инстинкта, но стореното преди малко не съответствуваше на собствената му оценка за себе си — твърдоглав и храбър обитател на каньон. Ако грабнеше пушката сега, без да е наложително, щеше да загуби много от самоуважението си — а то за него беше твърде важно — тъй като от всички възможни мнения за Уес Далбърг, Уес се интересуваше само от своето. Никаква пушка.

Уес рискува и приближи големия прозорец на стаята. Той беше поставен на мястото на малкия от някакъв бивш служител на горското стопанство преди около двадесет години; беше свалил тясната стара дограма с много стъкла и в новия, по-голям отвор в стената сега имаше голям прозорец с единично стъкло, по-удобен за съзерцаване на красивата гора.

Няколко посребрени от луната облаци блестяха на фона на велурено-черното небе. Бледата светлина покриваше предния двор с накъсани сенки, блестеше върху ламарината, гюрука и предното стъкло на неговия Джип Чероки и очертаваше тъмните силуети на надвесените дървета. Отначало не помръдваше нищо освен няколко клона, едва полюшвани от лекия вятър.

Една-две минути Уес се взираше внимателно в горския пейзаж. Не видя, нито пък чу, нещо необикновено и реши, че животното си е отишло. С известно облекчение, но отново малко объркан, Уес започна да извръща поглед от прозореца — и тогава мярна някакво движение близо до джипа. Погледна внимателно, но не видя нищо и продължи да наблюдава още няколко минути. Точно когато реши, че си е въобразил, отново видя движение: нещо излизаше иззад джипа.

Той се наведе към прозореца.

Нещо се втурна през поляната към къщата — движеше се много бързо и ниско приведено. Вместо да разкрие външния вид на противника, лунната светлина го правеше по-тайнствен, безформен. Това нещо направо хвърчеше към къщата. Изведнъж — Боже, Господи! — създанието стана крилато, едно зловещо чудовище, летящо право към него през тъмнината, и секунда след като Уес изкрещя прозорецът се пръсна с трясък. Викът на Уес изведнъж затихна.

Тъй като Травис не беше голям пияч, три бири бяха достатъчни да пропъдят безсънието. Заспа секунди след като сложи глава върху възглавницата. В съня си се превърна във водещ цирково представление, в което животните можеха да говорят и след всеки сеанс той посещаваше клетките им, а там всяко животно му доверяваше някаква интригуваща тайна, която той забравяше веднага щом пристъпи към следващата клетка.

Събуди се в четири сутринта и видя, че Айнщайн е застанал срещу прозореца на спалнята. Лапите на кучето бяха върху перваза, върху лицето му играеха лунни сенки и то се взираше много напрегнато в нощната тъмнина.

— Какво става, момче? — попита го Травис.

Айнщайн му хвърли един поглед, после лунната нощ отново привлече вниманието му. Започна да вие тихо и наостри леко уши.

— Има ли някой там? — попита отново Травис, докато ставаше от леглото и си обуваше дънките.

Кучето се изправи на четири крака и избяга от стаята.

Травис го откри пред друг прозорец в тъмната всекидневна да гледа нощния пейзаж от тази страна на къщата. Като клекна до кучето и постави ръка върху широкия му пухкав гръб, каза:

— Какво не е наред? А?

Айнщайн притисна муцуна до стъклото и издаде тих нервен звук.

Травис не виждаше нищо застрашително в градинката отпред или на улицата. Тогава му хрумна нещо и той каза:

— Да не би да те тревожи онова нещо, дето те преследваше в гората тази сутрин?

Кучето го изгледа сериозно.

— Какво беше това там, в гората? — зачуди се Травис.

Айнщайн пак започна да вие тихо и потрепери.

Като си спомни своя собствен — и на ретривъра — вледеняващ страх в подножията на Санта Ана и тайнственото чувство, че ги дебне нещо неестествено, Травис също потрепери. Погледна навън към потъналия в нощта свят. Островърхите сенки на финиковите клони бяха очертани от бледожълтата светлина на близката улична лампа. Непостоянният вятър търкаляше малки купчинки от прах, листа и отпадъци по улицата, оставяше ги за малко, после пак ги подхващаше. Самотен бръмбар, явно решил, че лунното отражение в стъклото е истински пламък, се блъскаше в него пред очите на Травис и Айнщайн.