Дийн Кунц - Пазители

— Здравей красавичке.

Беше само по сини спортни гащета и спортни обувки с дебели бели чорапи. Но въпреки това беше ясно, че не е бягал, защото не беше потен. Беше мускулест, с широки рамене и тъмен тен, изключително мъжествен. Беше облякъл тези дрехи с единствената цел да покаже тялото си, така че Нора веднага отвърна поглед.

— Май си срамежлива? — попита той.

Тя не можеше да отговори, защото в устата й беше първата хапка овесен сладкиш. Опасяваше се, че ще се задуши ако се опита да преглътне парчето сладкиш с пресъхналото си гърло, но не можеше и да го изплюе.

— Сладката ми, срамежлива Нора — каза той.

— Като погледна надолу, тя видя как дясната й ръка трепери издайнически. Сладкишът се разпадаше на парченца в дланта й, а по земята между краката й имаше трохи.

Преди малко мислеше, че дългата дневна разходка е първа крачка към собственото й освобождение, но сега трябваше да признае, че причината да излезе от къщи е друга. Тя се опитваше да избяга от натрапването на Стрек. Страхуваше се да остане у дома, страхуваше се, че той ще звъни, ще звъни и пак ще звъни. А сега той я намери навън и тя не бе защитена от своите затворени прозорци и заключени врати, което беше по-лошо от телефона, много по-лошо.

— Гледай към мене, Нора.

Не.

— Погледни ме.

От дясната й ръка падна последното парченце от разпадащия се сладкиш.

Стрек хвана лявата й ръка, и въпреки че тя се опита да я дръпне, трябваше да се подчини, защото костите на пръстите й хрущяха от неговото стискане. Той постави ръката й върху голия си крак. Плътта му беше твърда и гореща.

Усети гърчове в стомаха си, сърцето й биеше силно и тя не знаеше дали първо ще повърне или ще припадне.

Като движеше китката й бавно нагоре-надолу по голия си крак, той каза:

— Аз съм това, което ти трябва, красавичке. Аз мога да се погрижа за тебе.

Овесеният сладкиш запушваше устата й като мек тампон. Главата й стоеше наведена, но тя вдигна очи и се огледа.

Надяваше се да види наблизо някой и да извика за помощ, но там имаше само две млади майки с малки деца, а и те бяха твърде далеч да й помогнат.

Стрек вдигна нейната ръка от крака си, постави я върху голите си гърди и попита:

— Хубаво е за разходка днес, нали? Хареса ли ти мисионерската катедрала? Ммм? А не бяха ли красиви цветовете на юката до сградата на съда?

— Продължаваше да бръщолеви с хладния си, самодоволен глас и я питаше дали е харесала други неща, видени днес, и тя разбра, че е вървял по петите й цялата сутрин с колата си или пеш. Не го беше видяла, но нямаше съмнение, че е бил наблизо, защото знаеше всяка нейна стъпка след като излезе от къщи и това я уплаши и вбеси повече от всичко, което беше сторил.

Тя дишаше силно и учестено, но чувствуваше, че не може да си поеме дъх. Ушите й шумяха, но въпреки това чуваше всяка негова дума твърде ясно. Помисли си, че може да го удари и да му одере очите, но стоеше като парализирана — беше готова да удря, но не можеше да удари; гневът й даваше сили, страхът я възпираше. Искаше да крещи, но не за помощ, а от безсилие.

— А сега — продължи Стрек, — като свърши хубавата разходка и си хапна приятно в парка, ти се отпусна. Знаеш ли какво е най-доброто в този момент? Това, от което денят ще стане страхотен, красавичке? Наистина специален ден? Ще направим така: качваме се в колата, връщаме се у вас, горе, в жълтата ти стая и влизаме в онова легло с дървените плотове…

Той е бил в стаята й! Трябва да е влязъл вчера. Когато тя си мислеше, че той е в хола и поправя телевизора, мръсникът му се промъкнал горе, бродил из най-съкровеното й място, проникнал в нейното убежище и надзъртал в нещата й.

— … в онова голямото, старото легло и аз ще ти смъкна дрешките и ще те чукам…

Нора никога нямаше да разбере какво й вдъхна тази внезапна смелост — дали ужаса от това, че е нарушил светостта на нейното убежище или че употребява неприлични думи в нейно присъствие за пръв път, или и двете, но тя вдигна глава, изгледа го с широко отворени очи и изплю несдъвкания сладкиш в лицето му. На дясната му буза, около дясното око и върху носа му увисна слюнка и влажни остатъци от храна. Върху косата и челото му имаше късчета овесено брашно. Когато видя как очите на Стрек заблестяват гневно и лицето му се изкривява, Нора изпита ужас от това, което направи. Но усети и гордост, че успя да скъса веригите на емоционалната парализа, която я вкамени — даже и ако действието й донесеше страдание, даже и ако Стрек отмъстеше.