Дийн Кунц - Пазители

— АЙНЩАЙН!

Ретривърът спря да лае, изплъзна се от Травис преди той да успее да закачи каишката за нашийника, отиде при жената на пейката и сложи глава в скута й. Ръмжащият звяр се превърна в любвеобилно домашно куче тъй внезапно, че всички замряха от изненада.

Тогава Травис каза:

— Съжалявам. Той никога…

— За Бога — каза оня със спортните гащета, — не може да оставяте зло куче да тича свободно из парка!

— Той не е зъл — каза Травис. — Той…

— Глупости — каза спортягата, пръскайки слюнка. — Проклетото животно опита да ме ухапе. Вие какво, май обичате подсъдимата скамейка?

— Не знам какво му…

— Махнете го от тука — настоя спортягата.

Кимайки смутено, Травис се обърна към Айнщайн и видя, че жената е примамила кучето върху пейката. Айнщайн седеше втренчен в нея, с лапи в скута й, а тя не само го галеше, но го прегръщаше. Всъщност начинът, по който тя го държеше при себе си, издаваше някакво отчаяние.

— Махнете го оттук! — бегачът беше побеснял.

Той беше по-висок, по-широк в раменете и гърдите от Травис и направи няколко крачки към него, наведе се върху му, като искаше да го изплаши с мощното си телосложение. Беше свикнал да си проправя пътя, като си даваше вид и действаше застрашително и агресивно. Травис презираше такива мъже.

Айнщайн обърна поглед към бегача, оголи зъби и заръмжа ниско и гърлено.

— Случай, приятелче — ядосано каза спортягата, — глух ли си или що? Казах, кучето трябва да е на каишка и виждам каишката в ръката ти — какво, по дяволите, чакаш?

Травис започна да усеща, че нещо не е в ред. Пресиленият гняв на бегача беше фалшив, като че ли го бяха хванали в някакво срамно действие и сега се опитваше да скрие вината си, като моментално премина в настъпление. А и жената се държеше странно. Не промълви нито дума. Беше бледа. Тънките й ръце трепереха. И съдейки по това как галеше кучето и го държеше при себе си, не я беше уплашил Айнщайн. Освен това Травис се чудеше как е възможно една двойка да се разхожда из парка в толкова различни дрехи — единият в спортни гащета, а другият — в бозава домашна рокля. Той забеляза, че жената поглежда скришом със страх към бегача и изведнъж разбра, че тия двамата не са заедно — поне не по волята на жената — и че мъжът наистина е намислил нещо, заради което се чувствува виновен.

— Госпожице — попита Травис, — добре ли сте?

— Не й е добре, разбира се — каза бегачът. — Твоето проклето псе връхлетя върху нас, залая ни и искаше да ни докопа…

— Точно сега, изглежда, не й прави нищо — отвърна Травис и погледна продължително другия мъж в очите.

По бузата му беше полепнало нещо като каша от овесено брашно. Травис забеляза преди това, че от една чанта на пейката до жената е изпаднал сладкиш от овесено брашно, а трохите на друг бяха на земята между краката й. Какво, по дяволите, е ставало тук?

Оня погледна свирепо към Травис и понечи да каже нещо. Но тогава погледна жената и Айнщайн и явно разбра, че преднамерената му ярост вече не е уместна. Каза намусено:

— Е, добре… но трябва да си приберете и завържете кучето.

— О, не мисля, че сега ще закачи някого — каза Травис, като закачаше каишката. — Това беше просто случайно.

Все още бесен, но малко разколебан, бегачът погледна свилата се жена и каза:

— Нора?

Тя не му отговори. Просто продължи да гали Айнщайн.

— Ще се видим по-късно — каза й бегачът. Като не получи отговор, обърна се към Травис, присви очи и продължи — Ако тоя пес тръгне по петите ми да ме хапе…

— Няма — прекъсна го Травис. — Може да продължите да тичате. Няма да ви закача. Докато тичаше бавно към най-близкия изход на парка, мъжът се обърна и ги погледна няколко пъти. После се изгуби.

Айнщайн лежеше по корем на пейката и главата му беше в скута на жената.

Травис каза:

— Май ви е харесал.

Галейки с една ръка Айнщайн, без да вдига глава, тя отговори:

— Той е хубаво куче.

— Имам го само от вчера.

Тя не каза нищо.

Травис седна на другия край на пейката, а кучето остана помежду им.

— Името ми е Травис.

Без да отговаря, тя почеса Айнщайн зад ушите. Кучето издаде доволен звук.

— Травис Корнъл — допълни той.

Чак сега тя вдигна глава и го погледна.

— Нора Девън.

— Приятно ми е.

Тя се усмихна, но изглеждаше нервна.

Въпреки че нейната права дълга коса беше свободно пусната, без някаква прическа, а по лицето й нямаше и следа от грим, тя беше доста привлекателна. Косата й беше тъмна и лъскава, имаше безупречна кожа, а сивите очи със зелен оттенък блестяха от яркото майско слънце.