Дийн Кунц - Пазители

Кучето отново го съзерцаваше.

Той надигна бирата, но кутията беше празна.

Айнщайн отиде до хладилника и донесе друга бира Корс.

Травис взе кутията от кучето и попита:

— Сега, като чу цялата тъжна история, какво мислиш? Не смяташ ли, че ще е малко глупаво да се навърташ около мене? Не смяташ ли, че е опасно?

Айнщайн издаде гърлен звук.

— Това „не“ ли беше?

Айнщайн се търколи по гръб и навири крака във въздуха, откривайки коремчето си както по-рано, когато позволи на Травис да му сложи нашийника.

Травис остави бирата, стана от стола, намести се на пода и го погали по коремчето.

— Е, добре — каза той. — Добре. Но не умирай заради мене, дяволе. Не смей да умираш заради мене.

Телефонът на Нора Девън иззвъня пак в единайсет.

Беше Стрек:

— В леглото ли си, хубавичке?

Тя не отговори.

— Не ме ли искаш при себе си?

Откакто звънна за последен път тя обмисляше как да се справи с него и наум й дойдоха няколко заплахи, които се надяваше да свършат работа. Каза му:

— Ако не ме оставиш на мира, ще ида в полицията.

— Нора, съвсем голичка ли спиш?

Беше седнала в леглото. Поизправи се още — напрегната и решителна.

— Ще ида в полицията и ще кажа, че… че си се опитал да ме насилиш. Ще го направя, кълна се.

— Искам да те видя голичка — каза той, без да обръща внимание на предупреждението.

— Ще излъжа. Ще кажа, че си ме и-изнасилил.

— Не желаеш ли да усетиш моите ръце върху гърдите си, Нора?

Леки конвулсии в стомаха я накараха да се приведе още в леглото.

— Ще накарам телефонната компания да подслушва апарата ми и да записва всички обаждания, за да имам доказателство…

— И да те целувам навсякъде, Нора. Нали ще ти е хубаво?

Конвулсиите се усилиха. Тя вече не можеше да спре треперенето. Гласът й едва се подчиняваше, когато употреби последната заплаха:

— Имам оръжие. Аз имам оръжие.

— Тази вечер ще ме сънуваш, Нора. Сигурен съм. Ще сънуваш как те целувам навсякъде, по цялото ти красиво тяло…

Тя тръшна телефонната слушалка.

Обърна се настрани в леглото, обгърна раменете си с ръце, присви колене и се сгуши под завивките. Конвулсиите не бяха причинени от някакво физическо неразположение. Те бяха чисто емоционална реакция, резултат от страх, срам и страшен безсилен гняв.

Малко по малко болката утихна. Страхът също намаля и остана само гневът.

Нормалните обстоятелства толкова я бяха отчуждили от живота навън, че тя изобщо не можеше да общува с хора и не би оцеляла извън стените на мрачния си дом — затворен свят само за нея. Тя не знаеше нищо за социални контакти. Никога не успя да проведе учтив разговор даже с Гарисън Дилуърт, адвоката на леля Вайълет — а сега и неин адвокат — по време на срещите им за прехвърлянето на имота. Отговаряше на въпросите му възможно най-кратко, не смееше да вдигне очи в негово присъствие, въртеше ръце в скута си и беше ужасно срамежлива. Страхуваше се от собствения си адвокат! Ако не можеше да се справи с Гарисън Дилуърт един толкова добронамерен мъж — как изобщо щеше да озапти звяр като Арт Стрек? И никога вече нямаше да приема техник в къщи — каквото и да се счупи; щеше просто да си живее сред разпадащите се и стареещи вещи, защото следващият можеше да бъде същия като Стрек — или още по-лош. По традиция още от леля й, Нора получаваше всички стоки направо в къщи от един близък магазин, тъй че не беше нужно да пазарува навън — но от страх нямаше да пуска и момчето-разносвач в къщи; да, той изобщо не се държеше агресивно, не я задължаваше или обиждаше по какъвто и да е начин, но все някога и той щеше да усети това, което усети Стрек — нейната лесна уязвимост…

Тя мразеше леля Вайълет.

Но, от друга страна, Вайълет беше права: Нора беше мишка. И като всички мишки да бяга, да се скрие и да се спотайва в тъмното беше нейна съдба.

Яростта й отслабна като конвулсиите.

На мястото на гнева се появи самотата и тя тихо зарида.

По-късно, облегната на дъската на леглото, бършейки зачервените си очи с кърпички „Клийникс“ и подсмърчайки, храбро се врече да не се превръща в отшелница. Все някак щеше да намери сила и смелост и да поема риска от появата във външния свят по-често от преди. Щеше да вижда повече хора. Да се запознае със съседите, които Вайълет повече или по-малко отбягваше. Да си създаде приятели. За Бога, трябваше да го направи. И нямаше да позволи на Стрек да я сплаши. Покрай всичко това щеше да се научи да преодолява и други проблеми, след време нямаше да е същата жена. Обеща на себе си. Закле си във всичко свято.