Дийн Кунц - Пазители

Тя ясно осъзна, че е беззащитна и забърза към спалнята, където беше оставила касапския сатър.

Повечето хора вярват, че психоанализата облекчава нещастието. Те са сигурни, че могат да превъзмогнат всичките си проблеми и да постигнат душевен мир, стига само да разберат собствената си психика, причините за лошото си настроение и саморазрушителното си поведение. Но Травис вече знаеше, че не е така. От много години той безпощадно анализираше себе си, отдавна бе разбрал защо се е превърнал в самотник, неспособен да се сприятели с никого. Но въпреки че разбираше всичко, не можа да се промени.

Беше почти полунощ, а той седеше в кухнята, пиеше поредната бира Корс и разказваше на Айнщайн как сам си е наложил да се затвори в себе си. Айнщайн клечеше неподвижен пред него и, без да се прозява, внимателно слушаше историята му.

— Още от самото начало, като дете, бях самотник, въпреки че не ми липсваха и неколцина приятели. Там е работата, че предпочитах да бъда със себе си, а не с тях. Сигурно ми е такъв характерът. Искам да кажа… когато бях дете още не знаех каква опасност представлява за хората моето приятелство.

Майката на Травис беше починала при раждането му и той знаеше това от малък. След време възприе нейната смърт като лоша поличба за последвалите нещастия. Това беше ужасен знак — но като дете още не го подозираше, не беше обременен с чувства за вина.

Докато стана на десет години. Точно тогава почина брат му Хари. Хари беше на дванайсет, две години по-голям от Травис. Една юнска сутрин, беше понеделник, Хари успя да убеди Травис да слязат до близкия плаж, въпреки че баща им строго беше забранил да ходят там и да плуват без него. Плажчето беше уединено, в малък залив, нямаше спасители и нямаше други плувци освен тях двамата.

— Хари го повлече мъртвото подводно течение — каза Травис на Айнщайн. — Бяхме във водата на не повече от десет фута един от друг и проклетият водовъртеж го хвана, завлече го навътре, а мене не можа. Аз даже заплувах подире му, опитах се да го спася и трябваше да попадна в същото течение, но изглежда то е променило посоката си точно след като сграбчи Хари и така аз се озовах жив и здрав на брега — той погледна червената повърхност на кухненската маса, но всъщност виждаше бушуващото, вероломно, синьо-зелено море. — А обичах брат си повече от всеки друг.

Айнщайн зави тихо, сякаш от съчувствие.

— Никой не ме обвини за станалото с Хари. Той беше по-големият. Отговорността тежеше върху него. Но аз чувствах, че… че щом течението взе Хари, трябваше да вземе и мене.

От запад задуха нощен вятър и някъде тихо затрака недобре затворен прозорец.

След още една глътка бира Травис продължи:

— През лятото, когато бях на четиринайсет, страшно много исках да отида на лагер за тенисисти. Тогава бях луд по тениса. Затова татко ме записа във всякакви курсове в едно градче недалеч от Сан Диего — цял месец интензивни тренировки. Една неделя пътувахме натам с колата, но… не стигнахме. Точно преди Оушънсайд някакъв камионджия заспал на волана и машината му навлезе в насрещното движение. Помете ни. Татко почина на място. Счупен врат, счупен гръбнак, строшен череп, премазани бели дробове. Бях до него на предната седалка и се измъкнах само с няколко порязвания, натъртвания и два счупени пръста на ръцете.

Кучето го слушаше съсредоточено.

— Същата история като при Хари. Трябваше да сме мъртви и двамата — и татко, и аз — но аз се отървах. А нямаше да тръгнем към проклетото градче, ако не настоявах толкова упорито за тоя тенис лагер. Сега вече нямаше друго обяснение. Никой, да речем, не може да ме обвини, че майка ми е починала при раждането, може би не съм виновен и за смъртта на Хари, но този път… Както и да е, може да не съм бил точно аз виновен, но вече стана ясно, че аз съм кутсуз, че не е безопасно хората да са близо до мене. Ако обичах някого, ако го обичах наистина, беше страшно сигурно, че той ще умре.

Тези трагични събития можеха да убедят само едно дете, че то е ходещо проклятие, но тогава Травис беше дете — само на четиринадесет години — и това стана единственото приемливо обяснение. Беше твърде млад да разбере, че в жестокостта на природата няма умисъл и човешкото мислене не може да обясни ударите на съдбата. Но на четиринайсет чувствуваше нужда от човешко обяснение за да продължи да живее и реши, че проклятието е самият той и ако се сприятели с някого, го осъжда на ранна смърт. И тъй като по рождение си беше малко затворен, не беше много трудно да заживее със себе си и сам да си е приятел.