Дийн Кунц - Пазители

Но изглежда ретривърът не беше гладен. Започна да побутва бисквитите с черния връх на муцуната си и като се заемаше само с по една бисквита, ги подреждаше една под друга точно в свободната среда на кухнята.

— Какво е това пък сега?

Беше подредил вече пет в линия, която постепенно извиваше надясно. С шестата подчерта извивката. Докато го наблюдаваше, Травис бързо допи първата си бира и отвори втората. Усещаше, че му е нужна.

Кучето огледа редицата бисквити за секунда, сякаш не беше сигурно какво точно е започнало да прави. Пристъпи напред-назад няколко пъти с очевидна несигурност, но накрая прибави още две бисквити към линията. Погледна Травис, после Формата, която създаваше на пода, и добута с муцуната девета бисквита.

Травис изпи глътка бира и напрегнато зачака какво ще се получи.

Разтърсвайки глава и пухтейки от безсилие, кучето отиде до другия край на стаята и се загледа в ъгъла с наведена глава. Травис се зачуди какво ли прави. Някак му хрумна, че кучето е отишло в ъгъла да се концентрира. След малко то се върна и довлече десетия и единадесетия елемент на увеличената конструкция.

Отново го облада предчувствие, че ще се случи нещо много важно. Стисна палци с напрежение.

Този път не остана излъган. Златният ретривър беше използувал деветнадесет бисквити за да нарисува един разпознаващ се, макар и груб, въпросителен знак върху пода на кухнята и сега гледаше Травис с изразителните си очи.

Въпросителен знак.

И той значеше: „ЗАЩО?“ Защо си бил толкова потиснат?

Защо чувствуваш, че животът ти е безсмислен и празен?

Кучето явно разбра какво му беше казал. Е, да, то може бе не разбираше точно езика, не схващаше всяка негова дума, но някак възприемаше значението на това, което беше казал, или поне достатъчно от смисъла, за да прояви интерес и любопитство.

И, за Бога, ако то разбираше смисъла на въпросителния знак, значи можеше да мисли абстрактно! Самото понятие за прости символи — азбуки, цифри, въпросителни знаци, удивителни — които предават по стенографски начин сложни идеи… да, това изискваше абстрактно мислене. А абстрактното мислене е запазено само за един биологически вид на земята: човека. Невъзможно беше да се помисли, че този златен ретривър е човек, но някак той беше придобил интелектуални умения, с които никое друго животно не можеше да се гордее.

Травис беше стъписан. Но във въпросителната нямаше нищо случайно. Беше грубовато, но не безцелно нарисувана. Някъде кучето беше виждало този символ и беше обучено да го познава. Теоретиците на статистиката казваха, че неограничен брой маймуни, оставени заедно с неограничен брой пишещи машини, все някой ден ще успеят да възпроизведат цялата велика английска литература просто по пътя на безкрайната поредица от случайности. Той изчисли, че ако това куче е изписало въпросителна от бисквити само за около две минути по чиста случайност, то вероятността да направи това е десет пъти по-малка, отколкото всички ония маймуни да напишат отново пиесите на Шекспир.

Кучето го гледаше с очакване.

Когато се изправи, той усети, че краката му треперят. Отиде до внимателно подредените бисквити, разпиля ги навсякъде по пода и се върна при стола си.

Ретривърът изгледа внимателно разхвърляните елементи, хвърли на Травис въпросителен поглед и подуши отново бисквитите. Изглеждаше объркан.

Травис чакаше.

Къщата беше необичайно тиха, като че ли времето беше спряло да тече за всички живи същества, машини, и предмети на земята — но не и за него, за ретривъра и за нещата в кухнята.

Най-накрая кучето започна отново да побутва бисквитите с нос като преди. След минута — две на пода имаше въпросителен знак.

Травис глътна малко Корс. Сърцето му биеше силно. Ръцете му бяха потни. Беше изпълнен с учудване и трепет, радост и страх от непознатото, едновременно обзет от страхопочитание и заинтригуван. Искаше да се засмее, защото не беше виждал толкова интересно живо същество. Но му се и плачеше, защото само преди час животът му се струваше студен, мрачен и безсмислен. Но колкото и болка да му беше причинил, животът (той сега разбра това) му беше все пак скъп. Всъщност той усещаше, че Бог му е пратил ретривъра, за да го отвлече от мрачните мисли, да му напомни, че светът е пълен с изненади и отчаянието е безсмислено, ако човек не е разбрал целта — и необикновените възможности — на своето съществувание. Травис искаше да се смее, но смехът му се превърна в ридание. А когато се поддаде на сълзите, неочаквано започна да се смее. Опита се да се изправи, но разбра че е по-разтреперан отпреди, твърде разтреперан, тъй че всичко, което можеше да направи, беше да отпие една дълга глътка Корс.