Дийн Кунц - Пазители

Леко напрегнато, кучето навеждаше главата си ту надясно, ту наляво и го гледаше, сякаш мислеше, че е полудял. Да, беше полудял. Преди месеци. Но сега беше добре.

Той остави Корса и избърса сълзите от очите си с лакти. После каза:

— Ела тук, рошава муцуно.

Ретривърът се поколеба, след това го доближи.

Той рошеше и гледаше козината му, чешеше го зад ушите.

— Развличаш ме, но ме и плашиш. Нямам представа откъде си дошъл и как си научил всичко, но наистина се появи точно където си най-нужен. Въпросителен знак, а? Господи. Добре. Искаш да знаеш защо за мене в живота няма радост и смисъл? Ще ти кажа. Ще го направя, за Бога. Ще седя тука, ще си взема още една бира и ще се изповядам на едно куче. Но първо… първо ще ти дам име.

Ретривърът изсумтя с ноздри, като че ли искаше да каже: „Добре, крайно време беше.“

Като държеше главата на кучето и го гледаше право в очите, Травис каза:

— Айнщайн. От сега нататък твоето име, рошава муцуно, ще бъде Айнщайн.

Стрек се обади отново в девет и десет. Нора сграбчи телефона още при първото звънене, твърдо решена този път да му натрие носа и да му каже да я остави на мира. Но кой знае защо, тя отново застина от страх и не можеше да пророни дума.

Той каза с противно интимна нотка в гласа:

— Липсвам ли ти, красавичке? М-м-м-м? Искаш ли да дойда при тебе и да бъда твоето мъжле?

Тя затвори.

„Какво ми става“ — чудеше се. „Защо не мога да му кажа да се маха и да престане да ме тормози?“

А може би причината за нейното безмълвие беше тайното желание да чуе как някой мъж — пък бил той и отвратителен екземпляр като Стрек — я нарича красива. Въпреки, че той никога не можеше да бъде нежен и любящ, тя го слушаше и се опитваше да си представи колко ще е приятно, ако един добър мъж й говори хубави неща.

„Добре де, не си красива — каза си тя — и никога няма да бъдеш, тъй че престани да се превъзнасяш. Следващия път му натрий носа.“

Стана от леглото и тръгна по коридора към банята, където имаше огледало. По примера на Вайълет Девън, Нора не беше поставила огледала никъде в къщата освен в баните. Не обичаше да се оглежда, защото това, което виждаше, я натъжаваше.

Но точно тази нощ тя пожела да се види в огледалото, защото ласкаенето на Стрек, макар и студено и пресметливо, събуди любопитството й. Не че се надяваше да види някоя красива черта, незабелязана преди. Не. Грозното пате да стане лебед за една нощ… това беше самонадеяно и напразно очакване. Тя по-скоро искаше да се убеди пак, че е непривлекателна. Нежеланият интерес на Стрек раздвижи мислите на Нора, защото тя се чувствуваше удобно в затворената си самота и искаше да се успокои като се убеди отново, че той само й се подиграваше. Никога няма да изпълни заканите си, че нейното самотно спокойствие ще трае вечно. Или поне си мислеше така, когато влезе в банята и запали лампата.

Тясното помещение беше облицовано с бледосини плочки от пода до тавана, само цокълът беше от бели плочки. Имаше голяма седяща вана. Останалото беше от бял порцелан и месинг. Голямото огледало се беше понадраскало от времето.

Погледна косата си, за която Стрек беше казал, че е хубава, тъмна и лъщяща. Беше безцветна, без естествен блясък и според нея не беше лъщяща, а мазна, въпреки че я ми тази сутрин.

Тя огледа набързо челото, скулите, носа, формата на устата, устните и брадичката си. Прекара колебливо ръка по очертанията на лицето си, но не откри нищо привлекателно за един мъж.

Накрая погледна без желание очите си, които Стрек беше нарекъл прекрасни. Те имаха сив оттенък, но изглеждаха уморени и без блясък. Не можеше да понася собствения си поглед повече от няколко секунди. Очите й потвърдиха ниското мнение за външния й вид. Но освен това… да, в очите й гореше някакъв приглушен гняв, който я разтревожи, защото не й беше присъщ — гняв към това, в което се беше оставила да я превърнат. Разбира се, това беше съвсем безсмислено, защото самата природа я беше направила такава — просто една мишка — и не беше по силите й да се промени.

Когато извърна поглед от цветното огледало, усети разочарование, че само проверката й не донесе никакви изненади или преоценка. Почти веднага това разочарование прерасна в трудно поносимо отвращение. Тя застана на прага на банята, клатейки глава, учудена от собствените си забъркани мисли.

Искаше ли тя да се хареса на Стрек? Разбира се, че не. Той беше зъл, противен, опасен. Да пожелае неговото одобрение беше последното нещо, което би поискала. Може би нямаше да има нищо против, ако друг мъж я погледне доброжелателно, но не и Стрек. Трябваше да коленичи и да благодари на Бога, задето я създаде — иначе, ако беше съвсем малко привлекателна — Стрек щеше да премине от заплахи към действия. Щеше да пристигне тук и да я изнасили… или да я убие. Как можеш да си сигурен за такъв човек? Как можеш да знаеш докъде ще стигне? Мисълта за убийство не беше бълнуване на изнервена стара мома, не и в тези времена: вестниците бяха пълни с подобни неща.