Дийн Кунц - Пазители

Тя трябваше да каже нещо и да го постави на мястото му — или да затвори. Но не смогна да направи нищо.

— Никога не съм виждал очи като твоите — каза Стрек, като дишаше запъхтян. — Сиви, но не като другите сиви очи. Дълбоки, топли, много секси.

Нора стоеше като парализирана и не можеше да пророни дума.

— Много си хубава, Нора Девън. Много хубава. И знам какво ти трябва. Да. Наистина знам, Нора. Знам от какво имаш нужда и ще ти го дам.

Във вцепенението си тя се разтрепери. Пусна слушалката върху апарата. Наведена напред в леглото, усещаше как се разпада от треперене преди да й мине малко.

Не притежаваше огнестрелно оръжие.

Почувствува се нищожна, крехка и ужасно самотна.

Мислеше си дали трябва да се обади на полицията. Но какво щеше да каже? Че е станала обект на полово изнудване? Щяха да го обърнат на смях. Тя? Цел на сексуални стремежи? Една стара мома, невзрачна като суха пръст, която по нищо не приличаше на онези жени, дето завъртат мъжките глави и ги карат да сънуват еротични сънища. Полицаите щяха да предположат, че си е въобразила и е истеричка. Или пък щяха да заключат, че тълкува учтивостта на Стрек като полов стремеж, което тя самата помисли отначало.

Навлече един син пеньоар върху мъжката пижама, която носеше, и завърза колана. Изтича боса долу в кухнята, където с колебание измъкна един сатър от поставката до готварската печка. Светлината блещукаше като малко поточе течно сребро върху добре наточеното острие.

Както въртеше лъщящия нож в ръката си, забеляза, че очите й се отразяват в широкото, плоско острие. Гледаше образа си в полираната стомана и се чудеше дали е възможно да използува това ужасно оръжие срещу друго човешко същество даже и за самоотбрана.

Надяваше се никога да не разбере.

Като се върна в стаята си, постави сатъра на леснодостъпно място — върху нощната масичка.

Съблече пеньоара, седна на края на леглото и се обгърна с ръце, като се опитваше да спре треперенето.

— Защо аз? — каза тя гласно. — Защо е избрал точно мене?

Стрек каза, че е хубава, но Нора знаеше, че не е истина. Собствената й майка я беше изоставила в ръцете на леля Вайълет и я посети само два пъти за двайсет и осем години — последния път Нора беше на шест. Така и не разбра кой е баща й, а никой от фамилията Девън не пожела да я вземе при себе си — нещо, което Вайълет с присъщата си откровеност приписваше на нейната грозота. И въпреки че Стрек каза, че е хубава, не беше възможно да е пожелал нея. Не, това, което искаше той, беше приятната тръпка да я плаши, да господствува над нея и да я наранява. Имаше такива хора. Тя беше чела за тях в книгите и вестниците. А леля Вайълет я предупреждаваше хиляди пъти, че ако изобщо някой мъж я доближи с усмивка и сладки приказки, единственото му желание беше да я вдигне нависоко, та да изпита удоволствие от болката й, когато я изхвърли оттам.

След малко треперенето й отслабна. Нора си легна отново. Останалият сладолед се беше стопил, затова го остави върху нощната масичка. Взе в ръце романа на Дикенс и се опита отново да потъне в историята на Пип. Но вниманието й непрекъснато се отклоняваше към телефона, към сатъра — и към отворената врата на горния коридор, където все й се привиждаше някакво движение.

Травис влезе в кухнята и кучето го последва.

Той посочи с пръст хладилника и каза:

— Покажи ми. Направи го пак. Подай ми една бира. Искам да видя как го направи.

Кучето не помръдна.

Травис приклекна.

— Слушай, рошава муцуно. Кой, мислиш, те измъкна от оная гора и те спаси от това, което те преследваше? Аз. Кой ти купи хамбургери? Аз. После те изкъпах, нахраних и ти дадох дом. А сега ти ми дължиш нещо. Не се преструвай повече на скромен. Ако наистина можеш да го отвориш, направи го!

Кучето приближи старичкия „Фриджидеър“, наведе глава към долния ъгъл на емайлираната врата, захапа яко края й и дръпна назад, като напрягаше цялото си тяло. Гумената лента се отлепи с едва чуто всмукване на въздух. Вратата се отвори широко.

Кучето веднага застана пред отворения хладилник, подскочи и постави двете си лапи широко върху една от решетките.

— Дяволска работа — каза Травис и се доближи.

Кучето надничаше във втория рафт, където Травис беше оставил кутии бира, диетично Пепси и зеленчуков сок V-8. То извади още един „Корс“, пусна лапи върху пода и отиде при Травис, оставяйки хладилника да се затвори.

Той пое бирата, както стоеше с една бира във всяка ръка, каза повече на себе си, отколкото на кучето: