Дийн Кунц - Пазители

Къщата се даваше под наем напълно обзаведена — макар и евтино и безвкусно — с тапицерия заради трайността й (от винил) или заради това, че неизтриваемите петна не изпъкваха (всичко беше в уморителен за очите дюс). Вместо дърво беше използувана дървоподобна облицовка от изкуствения материал „Формика“, който беше устойчив на чупене, драскане, разяждане и изгаряния от цигари. За щастие все пак имаше нещо по вкуса на Травис Корнъл, и това бяха книгите — с меки и твърди корици, — които изпълваха рафтовете в хола.

Кучето изглежда проявяваше силно любопитство поне към някои от няколкостотинте тома.

Като стана от канапето, Травис попита:

— Какво стана, моето момче? Защо опашката ти е подивяла?

Ретривърът се изправи на задни крака, постави предните на един от рафтовете и подуши кориците на книгите. Погледна Травис, после отново се зае с интерес да изследва библиотеката му.

Той се запъти към въпросния рафт, извади един от томовете, които кучето беше докоснало с муцуна — „Островът на съкровищата“ от Робърт Луис Стивънсън — и му го подаде.

— Това ли е? Това ли те интересува?

Кучето заразглежда картинката с Лонг Джон Силвър и пиратския кораб, която украсяваше обложката. Погледна нагоре към Травис, после пак надолу към Лонг Джон Силвър. Секунда по-късно пусна лапите си от рафта и се втурна към книгите от другата страна на коридора, изправи се отново и започна да души новите книги.

Травис върна „Островът на съкровищата“ на мястото й и последва ретривъра. Той вече прилагаше обонянието си към събраните романи на Чарлз Дикенс. Травис извади „Разказ за два града“ с книжни корици.

Ретривърът отново внимателно разгледа илюстрацията на корицата като че ли се опитваше да проумее за какво е книгата и после погледна Травис с очакване.

Съвсем объркан той обясни:

— Френската революция. Гилотини. Обезглавявания. Трагедия и героизъм. Това е… ъ-ъ… е, става въпрос колко по-важна е личността от групата, за това, че трябва да оценяваме много по-високо живота на един мъж или жена, отколкото революцията на масите.

Кучето се върна към томовете пред себе си, като продължаваше да души и да души.

— Това е малоумие — каза Травис, докато поставяше „Разказ за два града“ на мястото й. — Едно куче ме кара да му правя сбит преразказ на съдържанието, за Бога.

Поставяйки лапите си върху по-долния рафт, ретривърът започна да сумти и души литературата от този ред. След като Травис не извади нито една книга за проверка, кучето наклони главата си напред към рафта, леко захапа един том и се опита да го издърпа за по-обстойно оглеждане.

— Хей, хей — каза Травис, пресягайки се за книгата. — Недей да лигавиш красивите обложки, космато. Тази тук е „Оливър Туист“. И тя е от Дикенс. Историята на един сирак от викторианска Англия. Свързва се с тъмни личности, от криминалния свят, и те…

Ретривърът свали лапите си на пода и притича обратно към другата страна на коридора, където продължи да души книгите, до които стигаше. Травис можеше да се закълне, че дори гледа с копнеж към томовете над главата си.

Около пет минути, обхванат от тайнственото предчувствие, че всеки момент ще се случи нещо изключително важно, Травис следваше кучето и му показваше кориците на десетина романа, като описваше с едно-две изречения сюжета на всеки от тях. Изобщо нямаше понятие дали кучето-вундеркинд иска от него това. То, разбира се, не схващаше нищо от неговите резюмета. Но така или иначе, даваше вид, че поглъща жадно думите му. Той знаеше, че бърка, като придава на нищо не значещото животинско поведение разум и обмислено осъществяване на цел, които кучето нямаше. Но по врата му премина някаква предупредителна тръпка. Докато продължаваха необикновеното си търсене, Травис всеки момент очакваше някакво внезапно откровение — и в същото време започваше да се чувствува все по-наивен и глупав.

Той нямаше определени предпочитания в художествената литература. Между книгите, които взе в ръце, бяха „Нещо зло се приближава“ на Бредбъри, „Дългото сбогуване“ на Чандлър, „Раздавачът винаги звъни два пъти“ на Кейн и „И слънцето изгрява“ на Хемингуей. Две книги от Ричард Кондън и една от Ан Тайлър. „Смъртта е реклама“ от Дороти Сейър и „Сбор 52“ от Елмор Ленърд.

Накрая кучето остави книгите и отиде в средата на стаята, където запритичва във всички посоки, очевидно силно възбудено. Спря, погледна Травис и излая три пъти.

— Какво има, момчето ми?

Кучето изскимтя, погледна подредените рафтове, завъртя се в кръг и пак вдигна глава към книгите. Изглеждаше разстроено. Безсилието му да покаже нещо го влудяваше.