Дийн Кунц - Пазители

— Благодаря.

Беше тъй развълнуван от жертвата й в негово име, че щеше да заплаче с глас. Но радостта от собствения му успех беше по-силна от жалостта, и сълзи не потекоха.

Взе бърз душ в банята. Докато водата отнасяше сапунената пяна, той си мислеше колко е щастлив — беше направил убийството своя професия; плащаха му за това, което би правил и без възнаграждение.

Когато се облече, изтри с кърпа няколкото вещи, които беше докоснал след влизането в къщата. Той винаги помнеше всеки свой ход и не се тревожеше, че може да пропусне нещо в заличаването на Отпечатъците или да забрави някоя случайна улика. Блестящата му памет беше още една страна на неговия Дар.

Когато излезе от къщата, разбра, че е вече нощ.

През по-ранните часове на вечерта ретривърът не показа нищо от забележителните способности, които заинтригуваха Травис. Наблюдаваше кучето — ту открито, ту без да се издава — но не видя нищо любопитно.

Приготви си вечеря от сандвичи с бекон, зелена салата и домати, а за кучето отвори кутия „Алпо“. „Алпо“-то му хареса и то изяде съдържанието на едри хапки, но беше ясно, че предпочита неговата храна. Седеше на кухненския под до стола му и го гледаше със замечтан поглед как яде двата си сандвича върху масата с Червена покривка. Накрая му даде две парченца бекон.

В кучешката му молба за храна нямаше нищо необикновено. Не изпълни никакви главозамайващи трикове. Просто ближеше хълбоците си, виеше тихо от време на време и използуваше ограничения си репертоар от нещастни изражения, които трябваше да предизвикат състрадание и милост. Всяко дворно куче би направило същото за да се сдобие с мечтаната хапка.

По-късно, когато бяха в хола, Травис включи телевизора и кучето се сви на топка върху канапето до него. След малко сложи глава на крака му и явно искаше да го галят и чешат зад ушите и Травис се подчини. Понякога поглеждаше към телевизора, но очевидно програмите не го вълнуваха.

Програмите не вълнуваха и Травис. Той мислеше за кучето. Искаше да го опознае и да го подтикне да покаже още от триковете си. Въпреки че обмисляше как да го накара да изяви отново изумителната си интелигентност, не му идваше на ум нищо, което да покаже действителната степен на разумните способности на това животно.

Освен това, Травис имаше чувството, че кучето няма доброволно да съдействува за подобна проверка. Изглеждаше, че то почти през цялото време инстинктивно прикрива ума си. Припомни си как безразсъдно и нескопосано преследваше пеперудата, след това сравни тези действия със старанието и разума, нужни за пускането на дворния воден кран: това беше поведение на две различни същества. Мина му налудничавата мисъл, че ретривърът не иска да привлича вниманието към себе си и проявява невероятната си интелигентност само при опасност (както в гората) или когато е много гладен (както при отварянето на жабката в автомобила за да получи шоколада), или ако никой не го наблюдаваше (когато пусна кранчето).

Но това беше нелепа мисъл, защото съдържаше предположението, че кучето е не само много интелигентно за вида си, но и съзнава изключителността на собствените си способности. Кучетата, а впрочем и всички животни, просто не притежаваха високата степен на самосъзнание, нужна за преценка на себе си и сравнение със себеподобните. Сравнителният анализ беше чисто човешко качество. Даже ако едно куче беше много умно и способно на много номера, то пак не можеше да осъзнае, че не е като другите кучета. Да се приеме, че това куче разбира всичко това, значеше не само да му се припише забележителен интелект, но разум, логика и способност за разумни съждения, превъзхождащи инстинкта, който направлява поведението на всички животни.

— Ти — каза Травис, като нежно го галеше по главата — си една тайна, забулена в загадки. Ако не е така, аз съм кандидат за усмирителна риза.

Като чу гласа му, кучето го погледна, срещна погледа му за момент, прозя се — и изведнъж проточи шия и се загледа към книжните рафтове зад Травис, които изпълваха тесния коридор между хола и столовата. Доволното му, глуповато-кучешко изражение беше изчезнало и на негово място имаше жив интерес. Травис го беше виждал вече, и знаеше, че това не е обикновена кучешка наблюдателност.

Като се изтърколи от канапето, ретривърът се втурна към книжните рафтове. Започна да притичва между тях и гледаше нагоре към цветната задна част на кориците в грижливо подредени редове.