Дийн Кунц - Пазители

Ретривърът се къпеше с удоволствие, без да се противи. След като му каза да излезе от ваната и изми шампоана от него, Травис четка цял час мократа му козина. Той извади много тресчици стръкове от плевели, които водата не беше измила, вчеса го. Кучето стоеше спокойно и до шест часа се преобрази.

То беше много красиво животно в новата си премяна. Основният цвят на козината му беше умерено златист с по-светли петна по задната част на крачетата, по корема и хълбоците, и вътрешната страна на опашката. Козината му отдолу беше гъста и мека за да го топли и да не пропуска вода. Отгоре тя беше също мека, но не толкова гъста и по-дългите кичури бяха къдрави. Опашката беше леко извита нагоре и му придаваше весел и жизнерадостен вид, подчертан от непрестанното й въртене.

Сухата кръв по ухото беше от малка раничка, която вече зарастваше. Кръвта по лапите не беше от някакво сериозно нараняване, а от много тичане по каменист терен. Травис само ги дезинфекцира с малко разтвор на борова киселина. Надяваше се, че кучето ще усети само леко дразнене или даже нищо, тъй като не накуцваше изобщо — и малките ранички щяха да зараснат след няколко дена.

Ретривърът вече изглеждаше чудесно, но сега Травис беше измокрен, потен и вонеше на кучешки шампоан. Бързаше да вземе душ и да се преоблече. Беше също изгладнял от усилия и напрежение.

Оставаше само да сложи нашийник на кучето. Но когато се опита да го закопчае върху врата му, ретривърът заръмжа тихо и отстъпи извън обсега на Травис.

— Е-е, сега пък. Това не е нещо страшно, момчето ми.

Кучето гледаше червената кожена примка в ръката му и продължаваше да ръмжи.

— Май си имал неприятности с нашийник, а?

Кучето спря да ръмжи, но не пристъпи към него.

— Да не са те мъчили? — попита Травис. — Така е било, изглежда. Може би са те задушили с някой, презатегнали са го и са те задушили, или са те вързали с къса верижка. Така ли беше?

Ретривърът излая веднъж, притича през дворчето и застана в най-отдалечения ъгъл, гледайки нашийника отдалеч.

— Имаш ли ми вяра? — попита Травис, като стоеше на колене, в поза, предразполагаща кучето.

То премести поглед от примката към Травис и го погледна в очите.

— Аз никога няма да те измъчвам — заяви той тържествено, без да изпитва никакво неудобство, че говори така прямо и откровено с едно куче. — Трябва да знаеш, никога. Ти ги усещаш тези неща с инстинктите си, нали? Разчитай на тези инстинкти, момчето ми, и ми вярвай.

Кучето тръгна от ъгъла на дворчето към Травис и спря точно там, където той не можеше да го стигне. Погледна веднъж нашийника, след това се втренчи в Травис тайнствено и напрегнато. Както и преди, той почувствува, че по някакъв мистериозен начин обмен с животното — странно и неописуемо, но истински.

Каза му: „Виж сега, ще има моменти, когато ще трябва да те водя на някои места само с каишка. А тя се закрепва за нашийника, нали? Ето, само затова те искам с нашийник — за да те водя навсякъде със себе си. Затова, и за да те пази от бълхи. Но ако наистина не я искаш, няма да те насилвам.“

Те се гледаха доста време, докато ретривърът обмисляше положението. Травис все стоеше, протегнал напред нашийника, сякаш връчваше подарък, а не примка; а кучето не помръдваше поглед от очите на новия си господар. Накрая ретривърът се разтърси, изсумтя и бавно пристъпи напред.

— Добро момче — окуражи го Травис.

Когато стигна до него, кучето се отпусна по корем, след това се завъртя на гръб и вирна нагоре четирите си крака, показвайки колко е уязвимо. Погледът му беше изпълнен с любов, доверие, но малко страх.

Травис помисли, че полудява — усещаше буца в гърлото си, а ъглите на очите му бяха пълни с горещи сълзи. Преглътна силно, примигна за да вижда ясно и си каза, че е сантиментален глупак. А всъщност знаеше защо премисленото покорство на кучето го трогна толкова дълбоко. За пръв път от три години Травис усети, че е нужен някому; усети силна връзка с друго живо същество. За пръв път от три години усети, че животът има смисъл.

Нахлузи нашийника на мястото му, закопча го и нежно почеса и потърка коремчето на ретривъра.

— Ще трябва да ти измислим име — каза той.

Кучето се завъртя отново върху краката си, погледна го и ушите му щръкнаха в очакване на новото име.

Боже мили, рече си Травис — та аз му приписвам човешки качества. Той е едно глупаво куче, особено може би, но все пак само глупаво куче. Може и да ми се струва, че иска да чуе как ще го наричам, но е абсолютно сигурно, че не разбира английски.