Дийн Кунц - Пазители

Въпреки че характерът му беше отвратителен, Стрек беше привлекателен мъж и можеше да притежава много красиви жени. Смешно беше да се помисли, че ще се интересува от повлекана като нея.

Нора още носеше дрехите, които леля й беше купила — тъмноцветни, безформени рокли и блузи, подобни на тези, които самата Вайълет носеше. По-ярки и женствени дрехи само биха подчертали мършавото й тяло, лишено от грация и безизразното, непривлекателно лице.

Но защо Стрек каза, че е красива?

Е, и това можеше да се обясни. Сигурно й се подиграваше. Или, по-вероятно, беше просто любезен, учтив.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече Нора вярваше, че е сбъркала в преценката си за горкия човек. Само на тридесет, а вече беше изнервена стара мома, наплашена и самотна.

Тази мисъл я потисна за малко. Но тя удвои усилията си върху скицата, завърши я и започна нова, от друг ъгъл. Докато следобедът изтичаше, тя се затваряше в своето изкуство.

Звънът на стария дядов часовник ехтеше от долния етаж на всеки кръгъл половин и четвърт час.

Залязващото на запад слънце позлатяваше все повече стаята и въпреки отиващия си ден тя ставаше все по-светла. Въздухът сякаш затрептя. От южния прозорец се виждаше как една кралска палма леко се полюляваше от майския бриз.

В четири часа вече беше спокойна и рисувайки си тананикаше.

Когато телефонът иззвъня, я стресна.

Остави молива и посегна към слушалката.

— Ало?

— Смешно е — каза мъжки глас.

— Моля?

— Изобщо не са чували за него.

— Съжалявам — каза тя, — но мисля, че сте сбъркали номера.

— Но нали говоря с вас, госпожо Девън?

Сега, тя разпозна гласа. Това беше той. Стрек.

Известно време тя не можа да каже нищо.

Той каза:

— Изобщо не са чували за него. Обадих се в полицията на Санта Барбара и потърсих офицера Девън, но те ми казаха, че няма служител на име Девън в участъка. Това не е ли твърде странно, госпожо Девън?

— Какво искате от мене? — попита тя с треперещ глас.

— Мисля, че е грешка на компютъра — каза Стрек, като се смееше тихо. — Да-а, разбира се, просто някаква компютърна грешка е зачеркнала мъжа ви от техните списъци. Съветвам ви да му кажете веднага, щом се прибере в къщи, госпожо Девън. Ако не оправя тая работа… е, да не ви плаша, но няма да му дадат заплатата в края на седмицата.

Той затвори телефона и звукът от централата я подсети, че тя трябваше да затвори първа, трябваше да тръшне слушалката в момента, в който той каза, че е звънял в полицията. Не трябваше да насърчава опитите му, дори и само като го изслушва по телефона.

Тя обиколи къщата и провери всички прозорци и врати. Бяха добре заключени.

Травис Корнъл беше поръчал вече пет хамбургера за златния ретривър, докато седяха в Макдоналдс на Ийст Чапмън Авеню в Ориндж. Както беше върху седалката, кучето изяде всичкото месо и две от хлебчетата и сега искаше да изрази благодарността си като го оближе по лицето.

— Имаш дъх на крокодил с разстройство — възрази той, като го побутна настрани.

Връщането в Санта Барбара им отне три часа и половина, защото пътищата бяха много по-натоварени от сутринта. Докато пътуваха, Травис поглеждаше спътника си и му говореше, като очакваше от него да покаже отново изумителния си разум. Надеждите му останаха напразни. Ретривърът се държеше като всяко друго куче, което пътува в кола. Само от време на време наистина се изправяше и гледаше през предното или страничното стъкло с необикновено напрежение и внимание. Но през останалото време спеше свит на седалката и сумтеше в съня си — или въздишаше и се прозяваше с отегчен вид.

Когато миризмата на мръсната кучешка козина стана непоносима, Травис свали всички стъкла за да влезе свеж въздух и ретривърът веднага протегна главата си навън. Докато вятърът развяваше ушите и козината му, той беше направил смешната и трогателна безхитростна гримаса на всяко куче, пътуващо по този начин с висока скорост.

В Санта Барбара Травис спря в един супермаркет, откъдето купи няколко кучешки консерви Алпо, една кутия кучешки бисквити Милк-Боун, тежки пластмасови съдове за кучешка храна и вода, емайлирана метална ваничка, кучешки шампоан против въшки и кърлежи, специална четка за оплетената козина на спътника си, нашийник и каишка.

Докато Травис подреждаше тези неща в каросерията на пикапа, кучето го наблюдаваше през задното стъкло с плътно долепен нос.

Сядайки зад волана той му каза:

— Много си мръсен и вониш. Нали няма да ми създадеш много проблеми, ако те изкъпя?