Дийн Кунц - Пазители

Ако хванеше Нора да дреме или да мечтае, я смъмряше жестоко и я наказваше с тежка работа. Нейната леля не понасяше безделието.

Книгите бяха позволени — ако самата Вайълет ги беше одобрила — първо, защото даваха знания. Освен това, както обичаше да казва Вайълет: „Домакини, обикновени жени като мене и тебе никога няма да водят бляскав живот, нито ще посещават далечни страни. Затова книгите са особено ценни за нас. Ние можем да изпитаме всичко, като се вживяваме в книгите. Това не е лошо. Да живееш чрез книгите е даже по-добре, отколкото да имаш приятели и да познаваш… мъже.“

С помощта на един податлив домашен лекар Вайълет не допусна Нора да тръгне на училище под предлог, че здравето й е разклатено. Образоваше се у дома и книгите бяха единственото й училище.

Освен че на трийсет години беше прочела хиляди книги, Нора беше и самоука художничка — рисуваше с маслени, акрилни, водни бои и молив. Леля Вайълет одобряваше заниманията със скици и рисунки. Изобразителното изкуство беше самотно занимание, което отвличаше мислите на Нора от света зад стените на къщата и я предпазваше от срещи с хората. А те неминуемо щяха да я изоставят, наранят или разочароват.

В единия ъгъл на Норината стая имаше дъска за рисуване, статив и шкафче за рисувателните принадлежности. Беше направила място за мъничкото си ателие като посбута мебелите, без да маха нищо, и ефектът беше клаустрофобичен.

Много пъти през дългите години, най-често нощем, но и посред бял ден, Нора беше завладявана от чувството, че подът на спалнята ще се продъни под тежестта на всичките мебели и тя ще се стовари в стаята отдолу, притисната до стената от собственото си масивно четиристенно легло. Когато този страх станеше непоносим, тя се спасяваше в градинката на задния двор, където сядаше на открито с ръце около себе си и трепереше. Беше вече на двадесет и пет, когато проумя, че причината за тези тревожни състояния не беше само излишъкът от мебели, а деспотичното присъствие на леля й.

Една събота сутрин преди четири месеца, осем месеца след като Вайълет Девън беше починала, Нора внезапно беше обладана от неистово желание за промяна и като бясна започна да прережда спалнята-ателие. Тя извади и издърпа всички по-дребни мебели и ги разпредели равномерно из другите пет претъпкани помещения на втория етаж. Наложи се да разглоби някои от по-тежките и да ги измъкне на части, но най-накрая успя да извади всичко, освен голямото легло, една нощна масичка, едно-единствено кресло, столчето и дъската за рисуване, шкафчето с бои и статива. Това бяха нещата, които й трябваха. Тогава свали тапетите.

Тези два дни замаяха главата й, чувствуваше, че става революция и животът й ще се промени завинаги. Но когато приключи със спалнята, непокорният й дух я напусна и останалата част на къщата остана непокътната.

Сега поне в тази стая беше светло, даже радостно. Стените бяха боядисани с най-светлата жълта боя. Нямаше ги тежките завеси, а на тяхно място бяха поставили щори „Леворол“, чийто цвят беше в тон с боята. Беше махнала мрачния килим и излъскала разкошния дъбов паркет.

Сега стаята беше нейно убежище повече от всякога. Всеки път, когато прекрачеше прага и видеше плода на своите усилия, настроението й се оправяше и донякъде забравяше неприятностите.

След страха, който изживя при срещата със Стрек, светлата стая я успокои както винаги. Тя седна до дъската за рисуване и започна предварителна скица с молив за една картина с маслени бои, замислена от известно време. Отначало ръцете й трепереха и трябваше да спре няколко пъти за да ги овладее и да продължи, но скоро страхът й премина.

Дори успяваше да мисли спокойно за Стрек, докато работеше, и се опита да си представи докъде би стигнал той, ако не бе успяла да го пропъди от къщи. Напоследък Нора се замисляше дали черногледството на Вайълет Девън относно външния свят и хората там е основателно; въпреки че това беше основното в нравоученията на леля й, Нора хранеше тайното подозрение, че то може да се окаже погрешно, дори извратено. Но след срещата Арт Стрек се стори блестящо доказателство за твърденията на Вайълет, доказателство, че излишното взаимодействие с външния свят е опасно.

Обаче след малко, когато скицата беше полуготова, Нора започна да мисли дали не изопачава всичко, което Стрек беше казал и сторил. Поне беше сигурно, че той не би имал полови желания към нея. Не и към нея.

В края на краищата, тя не беше привлекателна жена. Обикновена. С външен вид на домакиня. Може би даже грозна. Нора знаеше, че това е истина, защото въпреки недостатъците си, старата Вайълет притежаваше и някои добродетели, една от които беше точната употреба на думите. Нора беше непривлекателна, скучна жена, която не може да очаква от никого да я държи в ръце, да я целува или обича. Това беше неоспорима истина, която леля Вайълет я накара да приеме от най-ранна възраст.