Дийн Кунц - Пазители

— Той е… полицай.

Стрек повдигна вежди.

— Наистина ли? Тук, в Санта Барбара?

— Да, тук.

— Солидна къща за един полицай.

— Моля? — каза тя.

— Не знаех, че на полицаите им плащат толкова добре.

— О, но нали ви казах — наследих къщата от леля си.

— А, да, спомням си. Казахте ми. Така е.

Като се опитваше да подкрепи лъжата, тя каза:

— Живеехме в апартамент и като умря леля ми, се преместихме тук. Прав сте — иначе нямаше да можем да си я позволим.

— Добре — каза той. — Радвам се за вас. Наистина. Дама, красива като вас заслужава и красива къща.

След това докосна въображаемата си шапка, намигна и пое по алеята към улицата, където до бордюра беше паркиран белият му микробус.

Тя затвори вратата и го проследи през едно прозрачно ъгълче на тъмното замрежено овално прозорче на вратата. Той погледна назад, видя я и помаха. Тя се отдръпна от прозорчето към мрачния коридор и го загледа от място, където не можеше да бъде видяна.

Очевидно не й беше повярвал. Знаеше, че съпругът е само лъжа. Не трябваше, за Бога, да му казва, че мъжът й е ченге, — това беше твърде прозрачен опит да го задържи на разстояние. Трябваше да каже, че е омъжена за някой водопроводчик, или лекар — каквото и да е, но не ченге. Но, така или иначе, Арт Стрек си тръгваше. Въпреки че знаеше за лъжата й, си тръгваше.

Не се почувствува сигурна, докато микробусът не изчезна от погледа й.

Всъщност и след това я беше страх.

След като уби доктор Дейвис Уедърби, Винс Наско беше откарал сивата си камионетка Форд в един сервиз на магистралата Пасифик Коуст. Той постави нужните монети в кабинковия телефон и набра един номер в Лос Анджелиз, който беше скътал в паметта си много отдавна. Отговори мъжки глас, като повтори номера, който Винс беше набрал. Това беше единият от трите гласа, които обикновено му отговаряха — спокоен, с нисък тембър. Често се обаждаше и друг, висок и остър, мъжки глас, които стържеше в ушите на Винс.

Понякога се обаждаше жена; гласът и беше секси, доста гърлен и все пак момичешки. Винс никога не я беше виждал, но често се опитваше да си я представи.

Когато спокойният мъжки глас изрецитира номера, Винс каза:

— Готово е. Радвам се, че се обръщате към мене и съм винаги на разположение, ако имате други задачи.

Той беше убеден, че човекът от другия край на жицата също ще разпознае гласа му.

— Радвам се да чуя, че всичко е минало добре. Отношението ни към вашата работа е силно положително. А сега запомнете това — каза гласът и бавно прочете седемцифрен телефонен номер.

Изненадан, Винс го повтори.

Гласът каза:

— Това е един от обществените телефони във Фашъл Айлънд. Намира се на откритата алея близо до универсалния магазин „Робинсън“. Можете ли да бъдете там след петнадесет минути?

— Да — каза Винс. — След десет.

— Ще позвъня след петнадесет за подробностите.

Винс остави слушалката и се запъти към колата, като си подсвиркваше. Това, че го изпращаха до друг обществен телефон, за да получи „подробностите“, означаваше само едно: вече имаха нова поръчка за него — две за един ден!

По-късно, след като кексът беше вече готов, Нора се оттегли в спалнята си в югозападния ъгъл на втория етаж.

Когато Вайълет Девън беше още жива, това беше тайното убежище на Нора — въпреки че нямаше резе на вратата. Тогава стаята беше натъпкана с тежки мебели, както впрочем и всички други, и приличаше повече на склад, отколкото на къща за живеене. Всеки предмет допълваше мрачната атмосфера. И все пак, когато свършеше досадната къщна работа или пък леля й я освободеше след някоя от безкрайните си лекции, Нора бягаше право в своята спалня и потъваше в мечтания свят на книгите.

Вайълет винаги проверяваше с какво се занимава племенницата й без предупреждение, промъквайки се безшумно по коридора, и отваряше внезапно винаги отключената врата, като се надяваше да улови Нора в момент на забранено занимание. Тези инспекции без предизвестие бяха най-чести, докато Нора беше дете и девойка, но, макар и по-редки, продължиха до последните дни на Вайълет Девън, когато Нора вече беше зряла жена на двадесет и девет. Вайълет обичаше да носи тъмни рокли и косата й винаги беше стегната в малък кок, а по бледото й лице с остри черти нямаше и следа от грим. Трудно можеше да се каже, че прилича на жена — по-скоро имаше вид на каещ се монах в груба плащеница, който наднича в тъмните килии на студен средновековен манастир, за да шпионира братята си.