Дийн Кунц - Пазители

Като остави чантата с инструменти до апарата „Магнавокс“ във всекидневната, Стрек се изправи и се огледа. Беше явно изненадан от обстановката.

Тапетът на цветя беше погребално тъмен. Убитите цветове на персийския килим сякаш бяха правени по поръчка. Няколкото бледожълти петна не придаваха никакъв колорит на останалите цветове — сиво, кестеняво, тъмно синьо. Тежките английски мебели от средата на деветнадесети век, украсени с дълбока резба, стояха върху извити крака с формата на хищни животински лапи: масивни кресла, масички, шкафове, подходящи за доктор Калигари, бюфети, тежки по половин тон всеки. Малките масички бяха покрити с тежък брокат. Някои от лампите бяха върху оловни поставки с бледосиви абажури, други имаха кафяви керамични основи, но никоя от тях не светеше силно. Завесите изглеждаха оловно тежки; пожълтелите им от времето скрипци висяха между страничните стени и малкото слънчева светлина, която успяваше да се прокрадне между тях, имаше цвят на горчица. Обзавеждането никак не отиваше на испанската архитектура; Вайълет преднамерено беше наложила досадния си лош вкус в изящната къща.

— Вие ли сте се обзавели така? — попита Арт Стрек.

— Не. Леля ми — каза Нора. Тя стоеше до мраморната камина, толкова далеч от него, колкото позволяваха стените на стаята.

— Това беше нейното жилище. Аз го… наследих.

— Ако бях на ваше място — каза той — щях да изхвърля всичко оттук. Тази стая може да стане светла и весела. Простете, че ви го казвам, но това не е вашият стил. Тук е добре за някоя леля — стара мома… Тя беше стара мома, нали така? Е, така си помислих. Става за някоя сбръчкана леля — стара мома, но определено не става за красива дама като вас.

Нора искаше да го укори за нахалството, искаше да му каже да си затваря устата и да си гледа телевизора, но не знаеше как да се защитава. Леля Вайълет предпочиташе тя да е мила и покорна.

Стрек й се усмихваше. Дясното ъгълче на устата му се изви страшно неприятно в почти подигравателна гримаса.

Тя се насили и каза:

— И така ми харесва.

— Ама наистина?

— Да.

Той повдигна рамене.

— Какво му е на приемника?

— Картината непрекъснато подскача. Има и снежинки.

Тъй дръпна телевизора към себе си, включи го и се вгледа в трептящия и свит образ. Включи в контакта малка преносима лампа и я окачи на гърба на приемника.

Дядовият стенен часовник в коридора отбеляза четвърт час с единичен звън, който проехтя глухо в къщата.

— Гледате ли много телевизия? — попита той, докато отвиваше задния капак.

— Не много — отговори Нора.

— Аз пък харесвам вечерните сапунени филми. Далас, Династията — от тоя род.

— Изобщо не ги гледам.

— О-хо? Хайде де, сериозно, хващам се на бас, че ги гледате. — Той се усмихна никакво. — Всички ги гледат, даже и да не си признават. Нищо не е тъй интересно като историите за удари в гърба, заговори, кражби, лъжи и… прелюбодейство. Знаете ли какво мисля? Хората седят, гледат ги, цъкат с езици и казват: „Ау, колко ужасно“, а всъщност им олеква. Такава е човешката природа.

— Аз… Аз трябва да свърша нещо в кухнята — каза тя нервно — Повикайте ме, когато го оправите.

После излезе от стаята, мина по коридора и влезе в кухнята през люлеещата се врата.

Трепереше. Ненавиждаше се заради проявената слабост, готовността да се предаде на страха, но не можеше да се промени.

Тя беше една мишка.

Леля Вайълет често казваше: „Момиче, хората на тази земя са два вида — котки и мишки. Котките ходят, където пожелаят, правят каквото им скимне, вземат, каквото искат. По природа котките са агресивни и егоистични. Обратно, мишките не са нито на йота агресивни. По природа те са раними, деликатни и плахи и се чувствуват най-добре с наведени глави, когато приемат съдбата си такава, каквато е тя. Ти си такава мишка, скъпа. Не че е лошо да си мишка. Можеш да си много щастлива. Животът на мишката не е вълнуващ като живота на котката, но ако си кротуваш в дупката и стоиш сама, ще надживееш котката и превратностите на съдбата ще те отминат.“

Точно сега една котка се спотайваше във всекидневната, ремонтирайки телевизора, а Нора стоеше в кухнята, обхваната от миши страх. Всъщност тя не беше почвала да готви нещо, както каза на Стрек. За кратко остана права край мивката, стискайки двете си студени ръце — ръцете й сякаш винаги бяха студени — и се чудеше какво да прави, докато той свърши работата си и си тръгне. Реши да опече кекс. Жълт кекс с шоколадова плънка. Това занимание щеше да отклони мислите й от спомена за многозначителното подмилкване на Стрек.