Дийн Кунц - Пазители

Голямото дрипаво куче не се отклони от него по целия път до пикапа, който беше паркиран успоредно на черния път, под надвисналите клони на огромен смърч. Когато спря до камиончето, ретривърът погледна назад към посоката, от която бяха дошли.

Зад тях в ясното небе пикираха черни косове, като че ли бяха наети за разузнавачи от някой планински магьосник. Тъмната стена от дървета се изправяше пред тях като крепостен вал на зловещ замък.

Въпреки мрака в гората, черният път, на който стоеше Травис, беше напечен от слънцето до бледо кафяво и обвит от фин, лек прах, който покриваше обувките му при всяка стъпка. Чудеше се как е възможно такъв светъл ден да се изпълни с вледеняващото и осезаемо присъствие на нещо зло.

Гледайки гората, от която избягаха, кучето излая за първи път от половин час.

— Още се движи насам, нали така? — каза Травис.

Кучето го погледна и изскимтя нещастно.

— Да — каза той. — И аз го чувствувам. Може да съм луд…, но го чувствувам и аз. Но, по дяволите, какво има там, моето момче? Какво е то, дявол да го вземе?

Кучето безумно се разтресе.

Страхът на Травис се усилваше всеки път, когато кучето показваше своя ужас.

Той свали задния капак на каросерията и каза:

— Хайде. Ще те отведа от това място.

Кучето скочи в каросерията.

Травис тръшна капака и заобиколи машината. Докато отваряше вратата на шофьора, му се стори, че вижда движение в близките храсти. Но не в посока към гората, а от другата страна на черния път. В тази посока имаше полянка, плътно покрита с висока до кръста кафява трева, суха като старо сено — няколко мъхнати туфи мескит и няколко пълзящи олеандрови храсти — все още зелени, защото имаха дълбоки корени. Когато погледна право към полянката, не видя никакво движение, подобно на това, което улови с крайчеца на окото си, но подозираше, че не се е излъгал.

С подновено чувство за опасността той влезе в колата и постави револвера на седалката до себе си. Подкара назад толкова бързо, колкото позволяваше изровеният от дъждовете път, като не преставаше да мисли и за четирикракия пътник в каросерията.

След двайсет минути, когато спря на пътя Сантяго Кениън, отново в света на асфалтовите пътища и цивилизацията, все още трепереше и чувствуваше слабост. Но страхът не си беше отишъл съвсем и сега беше по-различен от този в гората. Сърцето му вече не биеше като барабан. Студената пот беше изсъхнала по ръцете и веждите му. Нямаше ги игличките по врата и главата — споменът за тях изглеждаше лъжлив. Сега го заплашваше не някакво неизвестно същество, а собственото му странно поведение. Веднъж излязъл невредим от гората, той не можеше да си спомни величината на ужаса, който го овладя там; затова собствените му действия сега изглеждаха безразсъдни.

Дръпна ръчната спирачка и загаси двигателя. Беше единадесет часа и утринното движение по пътя беше намаляло; само от време на време минаваше кола по провинциалния асфалтов път с едно платно. Поседя една минута и се опитваше да повярва, че инстинктът, по който е действувал, е бил точен, верен и сигурен.

Винаги се беше гордял с непоклатимото си спокойствие и твърдоглавия си прагматизъм — поне с това, ако не с друго. Можеше да стои хладен в центъра на клада. Можеше да взема тежки решения в трудна обстановка и да приема последствията.

Освен ако — но той все по-трудно вярваше, че нещо странно действително го е дебнело там. Чудеше се дали не е изтълкувал погрешно поведението на кучето и дали не си е въобразил движението в храсталака, само за да оправдае бягството си от самосъжалението.

Слезе от камиончето, мина отстрани и погледна ретривъра очи в очи, както стоеше в каросерията. Той подаде едрата си глава към него и го облиза по врата и бузата. Въпреки че преди го хапеше и лаеше, той бе обичливо куче и Травис за пръв път видя смешната страна на ужасното му състояние. Опита се да го държи на разстояние. Но то се натискаше напред, като почти се прекатури напред през борда на каросерията в неудържимото си желание да го оближе по лицето. Той се засмя и разроши сплъстената му козина.

Игривостта на ретривъра и бясното махане на опашка въздействуваха на Травис по неочакван начин. От много време съзнанието му се бе превърнало в тъмно убежище на мисли за смъртта и днешното пътуване беше негова кулминация. Но непринудената радост на това животно, че просто е живо, беше като лъч в мрачната душа на Травис и му припомни за светлата страна на живота, която той отдавна бе изоставил.