Дийн Кунц - Пазители

За какво беше цялата тази врява преди малко? — зачуди се той на глас.

Кучето престана да го ближе, престана да мята чорлавата си опашка. После го погледна сериозно и той усети как нежните, топло-кафяви очи на животното го пронизват. Нещо в тях беше необикновено, предизвикващо. Травис беше почти хипнотизиран, но и кучето изглеждаше покорено. Лек пролетен бриз подухна от юг и Травис се вгледа в очите на кучето, търсейки тайната на тази насочена сила и привличане, но не видя нищо толкова необикновено. Може би освен… е, те изглеждаха някак по-изразителни от обикновени кучешки очи, някак по-интелигентни и разбиращи. Обръщайки краткото внимание, което се полага на едно куче, можеше да се види, че в неподвижния му поглед има нещо дяволски необикновено. Както стояха вперени един в друг без никой да погледне встрани, Травис започна да се чувствува доста особено. Полази го някаква тръпка придружена не от страх, а от усещането, че става нещо тайнствено, че се колебае на прага на страховито откровение.

Тогава кучето разтърси глава, лизна го по ръката и магията се развали.

— Откъде си, момче?

Кучето наклони глава вдясно.

— Кой е собственикът ти?

Кучето наклони глава вляво.

— Какво ли да правя с тебе?

Сякаш вместо отговор, кучето прескочи задния капак, притича покрай Травис до шофьорската кабина и се качи в кабината на пикапа.

Когато Травис погледна вътре, ретривърът беше на пътническата седалка и гледаше право напред през стъклото. Кучето се обърна към него и издаде тих звук, сякаш недоволствуваше от туткането им.

Той седна зад волана и пъхна револвера под седалката си.

— Не вярвам, че ще мога да се грижа за теб. Голяма отговорност е това, приятелче. Не съвпада с плановете ми. Съжалявам.

Кучето го изгледа умолително.

— Изглеждаш ми гладен, моето момче.

То излая веднъж тихо.

— Добре, за това ще ти помогна. Мисля, че имаше един шоколад Хърши някъде в жабката. Освен това наблизо има един Макдоналдс, където сигурно ще намерим два хамбургера, на които ще е написано твоето име. Но след това или ще трябва да те пусна на свобода, или ще те заведа в приют.

Травис още говореше, когато кучето вдигна предния си крак и удари копчето на жабката с крак. Капачето се отвори веднага.

— Какво правиш, дявол те…

Кучето се наведе напред, зарови муцуна в отворената кутия и извади шоколада със зъби, като го държеше толкова внимателно, че дори не проби опаковката.

Травис премигваше от изненада.

Ретривърът протегна към него пакетчето Хърши, като че ли искаше Травис да разопакова почерпката.

Слисан, Травис разкъса хартията.

Ретривърът го гледаше и облизваше бърните си.

Като чупеше шоколада на кубчета, Травис му го даваше на хапки. Кучето го поемаше с благодарност и ги изяждаше почти изискано.

Травис гледаше объркан и не беше сигурен дали това, което се случи, бе наистина неестествено или имаше разумно обяснение. Кучето наистина ли беше разбрало думите му, че има нещо сладко в кутията? Или пък просто беше подушило аромата на шоколад? Сигурно второто.

Каза, обръщайки се към кучето:

— Но как разбра, че трябва да натиснеш копчето за отваряне на капака?

То го погледна, облиза се и прие още едно парченце шоколад.

— Добре, добре, може би на този трик са те научили. Въпреки че хората не учат на това кучетата си, нали? Да се претърколиш, да се преструваш на умрял, да лаеш мелодично за вечерята си, даже и да ходиш по малко на задните си крака… да, това са нещата, на които обикновено учат кучетата… но никой не ги обучава да отварят ключалки и брави.

Ретривърът съзерцаваше замечтано последната хапка шоколад, но Травърс нарочно взе сладкото парченце при себе си.

Времето, за Бога, беше непонятно. Двете секунди, които стигнаха на кучето да вземе шоколада, след като Травис го беше споменал.

— Ти разбра ли това, което казах? — попита Травис, чувствувай се глупав, задето подозира езикови способности у кучето. И въпреки това, той повтори въпроса:

— Разбра ли? Наистина ли разбра?

С нежелание ретривърът отмести поглед от последното парченце. Очите им се срещнаха. Травис отново усети, че става нещо тайнствено; потрепери, но не неприятно като преди.

Поколеба се, след това се покашля.

— Ъ-ъ… имаш ли нещо против аз да изям последното парче шоколад?

Кучето обърна поглед към двете малки квадратчета Хърши в ръката на Травис. Бафна веднъж, сякаш съжаляваше и погледна през предното стъкло.

— Проклет да съм — каза Травис.